Отрязани глави от Здрач и Новолуние

Федербал

(Бележка : тази сцена беше отрязана от глава 11 - "Усложнения".Дразнеше ме,че трябва да я махна,но не можех да разбера защо беше така и накрая се предадох.Осъзнах защо ме безпокоеше толкова,едва когато беше прекалено късно да я върна.Въпреки че няколко пъти описвах тромавостта на Бела в гимнастическия салон,никога не съм я показвала в действие.Това е момента,когато Едуард "гледа" и следователно е най-подходящото място да покажа тази тромавост. Ха-ха - сега обяснението стана по-дълго от откъса!!!)

Влязох в салона,замаяна и поклащайки се.Насочих се към съблекалнята,преобличайки се в състояние подобно на сън,смътно наясно,че съм заобиколена от други хора.Реалността ме удари едва когато ми беше подадена ракета.Можех да видя,че някои от другите деца в класа ме наблюдават плахо.Треньор Клап ни нареди да се разделим по двойки.За щастие,някаква част от кавалерството на Майк беше оцеляла ; той дойде до мен.
- Искаш ли да сме отбор? - попита той бодро
- Благодаря ти,Майк - няма нужда да го правиш - направих гримаса
- Не се притеснявай,ще се пазя от теб - той се ухили - понякога беше прекълено лесно да държиш на Майк.
Часът не мина гладко.Опитах се да стоя на страни от Майк и да му дамвъзможност да задържи перцето в игра,но треньор Клап дойде и каза на Майк да стои в неговата част от полето,за да мога и аз да участвам.За да затвърди думите си,треньорът остана да ни гледа.
С въздишка пристъпих към по-централна част от полето,държейки ракетата си изправена,все още предпазливо.Докато удряше перцето,момичето от другия отбор се подсмихна злобно - сигурно съм я наранила по време на часовете,в които играехме баскетбол - изпращайки го няколко стъпки над мрежата,право към мен.
Непохватно подскочих напред,насочвайки замаха си към малката гумена напаст,но забравих да включа мрежата в сметките си.Ракетата отскочи от мрежата с изненадваща сила,изхвърчайки от ръката ми,рикошира от главата ми преди да удари рамото на Майк,който тичаше да хване перцето,което съвсем бях пропуснала.
Треньор Клап се закашля,или заглуши смеха си.
- Съжелявам,Нютън - измърмори той,отдалечавайки се,за да се върнем към предишните си по-безопасни позиции.
- Добре ли си? - попита Майк,разтривайки рамото си,както аз разтривах главата си.
- Да,а ти? - попитах меко,вземайки оръжието си
- Мисля,че ще оцелея - той завъртя ръцете си в кръг,уверявайки се,че все още може да ги движи навсякъде.
- Ще стоя там,отзад - отидох до крайния ъгъл на полето,внимателно държейки ракетата си зад гърба.

Превод: Юлиана Величкова

лол тази Белла Laughing

саката е като мен../като играя федербал ... а Еми не мислиш ли?! xD/ bounce

Да,определено съм съгласна с теб.Ти можеш да се удариш с ракетата дори само да я държиш,но пък си много по-умна от нас с Жулиета умножено по 100 000.Така че едното за сметка на другото.

Емет и мечката

(Бележка: тази част беше премахната от оригиналния епилог.Въпреки,че разказах накратно историята на Емет в 14 глава "Силата на мисълта",ми се искаше да я има описана с негови думи)

Бях изненадана да открия,че между мен и Емет се заражда някаква странна близост,особено,когато някога,за мен той беше най-плашещият от цялото семейство.Беше свързано,с начина,по който и двамата бяхме избрани,да се присъединим към семейството - и двамата бяхме обичани,и отвръщахме с любов - докато все още бяхме хора,макар за него този период да беше по-кратък.Само Емет си спомняше - само той разбираше напълно онова чудато нещо,което Едуард бе за мен.

За пръв път говорихме за това,една вечер,докато тримата се бяхме излегнали на диваните в предната стая.Емет тихо ме забавляваше със спомени,които бяха по-хубави от приказки,докато Едуард се беше съсредоточил върху готварския канал - за мое учудване,беше решил,че има нужда да се научи да готви,а това беше трудно без подходящото усещане на вкус и мирис.Все пак,имаше нещо,което не можеше да прави инстинктивно.Перфектната му вежда се набръчка,когато главният готвач,подправи още едно ястие по собствен вкус.Подтиснах усмивката си.

-Беше приключила с играта си и знаех,че всеки момент ще умра - спокойно си спомняше Емет,разпалвайки разказите от човешките му години,с историята за мечката.Едуард не ни обръщаше внимание,вече я беше чувал.
- Не можех да помръдна,а съзнанието ми се изплъзваше,когато чух,както ми се стори тогава,друга мечка и предположих,че ще последва битка за трупа ми.Изведнъж се чувствах,сякаш летя.Реших,че съм мъртъв,но все пак се опитах да отворя очи.И тогава я видях - лицето му беше изпълнено с недоверие при спомена,напълно му симпатизирах - И знаех,че съм мъртъв.Не обръщах никакво внимание на болката - борех се да задържа клепачите си отворени,не исках да изпусна нито един миг от лицето на ангела.Разбира се,не бях на себе си,докато се чудех,защо още не сме пристигнали в Рая и си помислих,че сигурно е по-далеч,отколкото съм предполагал.Все още очаквах момента,когато тя ще полети.И тогава тя ме заведе при Бог - той се засмя,с неговия дълбок и шумен смях.Лесно можех да разбера,как някой би направил подобно предположение.

- Помислих си,че това,което последва беше моята присъда.През двадесетте си човешки години,се бях забавлявал прекалено много и не бях изненадан от пламъците на Ада - той отново се засмя,но аз потреперих.Несъзнателно,Едуард затегна ръката си около мен. - Това,което ме изненада бе,че ангелът не си тръгна.Не можех да разбера как на нещо толкова красиво му е разрешено да остане в Ада,с мен - но бях благодарен.Всеки път,когато Бог се връщаше да ме провери се страхувах,че ще я отведе далеч от мен,но той не го направи.Започнах да си мисля,че всички тези проповедници,които говореха за милостта на Бог,все пак са били прави.И тогава,болката си отиде...и те ми обясниха всичко.Бяха изненадани,колко малко ме притесняваше въпросът с вампирите.Но ако Карлайл и Розали,моят ангел,бяха вампири,колко лошо можеше да бъде? - кимнах напълно съгласна с него,когато продължи - Имах малко повече проблеми с правилата... - той се засмя тихичко - В началото ръцете ви бяха непрекъснато около мен,нали? - игривото побутване на Емет,към рамото на Едуард разтърси и двама ни.
Едуард изсумтя без да отделя очи от телевизора.
-Виждаш ли,Адът не е толкова лошо място,ако имаш ангел до себе си - закачливо ме увери той - Когато, той най-после приеме неизбежното,ще се справиш чудесно.
Юмрукът на Едуард се движеше,толкова бързо,че не видях,какво прекатури Емет през облегалката на дивана.Очите на Едуард не помръдваха от екрана.

-Едуард! - скарах му се,ужасена
-Не се притеснявай,Бела - Емет,невъзмутено,беше отново на мястото си - Знам къде да го намеря - той погледна над мен към профила на Едуард - Все някога,ще трябва да я оставиш на земята - заплаши той.Едуард едва изсумтя,без да го поглежда.
- Момчета! - острият,укорителен глас на Есме,се разнесе от стълбите

Превод: Юлиана Величкова

Extended Prom Remix

- Е,Алис,кога възнамеряваш да ми кажеш какво става?
- Ще разбереш,бъди търпелива - нареди ми тя,усмихвайки се загадъчно.
Бяхме в пикапа ми,но тя караше.Само още три седмици и щях да се отърва от гипса и много решително да сложа здравия си крак на шофьорската позиция.Харесва ми да карам.
Беше края на май и някак си земята около Форкс бе намерила начина да стане още по-зелена от обикновено.Беше прекрасно,разбира се,а и по някаква причина вече свиквах с гората,най-вече заради извънредно многото време прекарано в нея.
Все още не сме точно приятелки,аз и природата,но се сближаваме.
Небето беше сиво,но и то бе добре дошло.Беше перлено сиво,но не мрачно или пък дъждовно,почти беше достатъчно топло за мен.Облаците бяха плътни и безопасни,точно вида облаци,които ми бяха приятни заради свободата,която гарантираха.
Но въпреки приемливата околност,аз бях нервна.Предимно заради странното поведение на Алис.Тази съботна утрин тя категорично настоя да прекараме ден "по женски",закарвайки ме до Порт Анджелис,където се сдобихме с маникюр и педикюр.
Не ми разреши най-модния отенък на розовото,който аз желаех,а вместо това нареди на маникюристката да ме лакира в тъмно и блестящо червено - дори стигна дотам,че настоя да лакират пръстите на гипсирания ми крак.
Тогава ме замъкна да си купя обувки,въреки че можех да пробвам само по едно от всеки чифт.Въпреки усиленото ми протестиране,тя ми купи едни изключително непрактични,прескъпи обувки на висок ток - опасно изглеждащи неща,крепящи се само на дебели лъскави ленти,които минаваха през крака ми и се завързваха на панделка около глезена ми.Бяха тъмно - гранитеносини и напразно се опитах да й обясня,че нямам на какво да ги нося.Дори в абсурдно пълния ми с дрехи,които тя ми бе купила в Ел Ей,гардероб(повечето от тях бяха твърде тънки,за да мога да ги нося във Форкс),бях сигурна,че нямам нищо в този нюанс.А и дори да имах точния нюанс,криещ се някъде там из дрешника ми,дрехите ми не бяха точно подходящи за тези високи токчета.Аз самата не съм подходяща за високи токчета - та едва успявах да ходя безпроблемно с чорапи!Но неопровергаемата ми логика не значеше абсолютно нищо за нея.Дори не ми противоречеще.
- Е,не са Бивано,но ще свършат работа - загадъчно мърмореше тя и не проговори повече,докато подаваше кредитната си карта на изпълнените с благоговение продавачи.Взе ми върза закуска за обяд,казвайки ми,че трябва да ям в колата,но отказа да обясни защо сме се разбързали.Освен това на път за вкъщи трябваше да й напомня на няколко пъти,че пикапът ми просто не може да се представи като спортна кола,дори и с модификациите на Розали,и я помолих да даде почивка на горкото нещо.Обикновено Алис беше шофьор за предпочитане.Не й пречеше да кара с двадесет - тридесет мили над разрешената скорост,по начина по който малко хора биха дръзнали.Но очевидно тайната задача на Алис беше само половината проблем,разбира се.Бях патетично разтревожена,защото не бях виждала лицето на Едуард повече от шест часа и това беше рекорд за последните два месеца.

Чарли беше труден,но не и невъзможен,така че...Той се беше примирил с постоянното присъствие на Едуард,когато се върнеше вкъщи,и нямаше за какво да се оплаква,докато висяхме над домашните си на кухненската маса - дори сякаш се наслаждаваше на компанията на Едуард,когато викаха заедно на мачовете на ЕСПН.Но беше непреклонен,когато през уикенда,точно в десет часа държеше сурово входната врата за Едуард.Разбира се,баща ми не беше наясно със способността на Едуард да закарва колата си у дома и да се връща през прозореца ми за по-малко от десетина минути.Беше много по-благосклонен към Алис,което понякога ме поставяше в неудобно положение.Очевидно докато не заменя огромния си гипс с нещо по-лесно управляемо,щях да се нуждая от женска помощ.Алис беше ангел,сестра : всяка вечер и всяка сутрин тя се появяваше,за да ми помогне с ежедневните ми потребности.Чарли беше зверски благодарен,че е свободен от ужаса да къпе почти зрялата си дъщеря - такива неща бяха далеч от зоната му на удобство,а и от моята също,не че има значение.Но имаше нещо повече от благодарност в начина,по който той й викаше "ангел" на галено и я гледаше със слисани очи,когато тя танцуваше грациозно през малката къща,осветявайки я.Никой човек не би устоял на красотата и грацията й,и когато тя пристъпваше с плавно движение през вратата ни всяка вечер с нежно "Ще се видим утре,Чарли",го оставяше зашеметен.
- Алис,сега прибираме ли се вкъщи? - попитах я,като и двете разбирахме,че говорех за бялата къща до реката.
- Да - усмихна се тя,познавайки ме твърде добре - Но Едуард не е там.
Намръщих се :
- А къде е тогава?
- Има да изпълнява няколко поръчки
-Поръчки? - повторих безизразно - Алис - тонът ми беше ласкателен - моля те,кажи ми какво става.
Разтресе глава,все така усмихвайки се
- Прекалено ми е забавно - обясни тя
Когато стигнахме до къщата,Алис ме занесе право на горния етаж в нейната баня с големината на спалня.Бях изненадана,че Розали беше там,чакаща ни с божествено красива усмивка,седяща зад нисък розов стол.Внушително количество от добре подредени инструменти и продукти покриваха дълъг плот.
- Седни - нареди Алис.Обмислих възможностите си за минутка и след това реших,че тя бе готова да използва сила,ако бе нужно.Докоцуках до стола и седнах с цялото си достойнство,което имах.Розали моментално започва да ми сресва косата.
- Не очаквам да ми кажете за какво е всичко това? - попитах аз
- Можеш да ме измъчваш - промърмори тя,погълната от косата ми - но никога няма да проговоря.
Розали държа главата ми в мивката,докато Алис втриваше шампоан в косата ми,който миришеше на мента и грейпфрут.Алис бързо подсуши мокрите кичури и после изпръска почти цял флакон от нещо друго - това миришеше на краставици - върху влажните места и отново ме мина с хавлията.
Набързо сресаха купчината коса и каквото и да беше това нещо с краставиците,то накара хаоса върху главата ми да се оправи.Може би бих искала да взема малко от това.Тогава и двете взеха по един сешоар и се захванаха с работата.
Когато времето минаваше,а те продължаваха да откриват нови мокри кичурчета,лицата им станаха леко разтревожени.Усмихнах се радостно.Някои неща дори и вампирите не можеха да забързат.
- Тя има ужасно много коса - изкоментира Розали със загрижен глас
- Джаспър - извика Алис ясно,но и не много високо - Намери ми още един сешоар!
Джаспър дойде,за тяхно спасение,някак си носейки още два сешоара,които той насочи към главата ми,забавлявайки се изключително много,докато те продължаваха да работят.
- Джаспът... - започнах обнадеждено
- Съжалявам,Бела.Не ми е разрешено да ти казвам каквото и да е.
Той избяга елегантно,когато цялата бях суха и бухнала.Косата ми стърчеше на три инча от главата ми.
-Какво направихте с мен? - попитах ужасена аз.Но те ме игнорираха,вадейки кутия с топли ролки.
Опитах се да ги убедя,че косата ми не се къдри,но те ме игнорираха отново,намазвайки нещо нездравословно жълто около всеки кичур преди да го навият на ролката.
- Намерихте ли обувки? - попита Розали дълбоко,докато работеха,сякаш отговора беше от космическа важност.
- Да - перфектни са - избръмча Алис със задоволство.
Наблюдавах Розали в огледалото,тя кимаше сякаш голям товар е паднал от плещите й.
- Косата ти изглежда добре - отбелязах аз.Не че вече не беше идеална - но този следобед тя я бе вдигнала,създавайки корона от нежни златни къдрици на върха на перфектната си глава.
- Благодаря - усмихна се тя.На секундата започнаха да слагат ролките.
- Какво мислиш за грима? - попита Алис
- Той е страдание - предположих аз,но те отново ме игнорираха
- Не се нуждае от много - кожата й е по-добре без нищо - размишляваше Розали.
- Все пак:червило - реши Алис
- И спирала,и молив за очи - добави Розали - само мъничко
Въздъхнах шумно.Алис се изкиска
- Бъди търпелива,Бела.Забавляваме се.
- Е,щом вие се забавлявате - измърморих аз
Сега всички ролки се бяха увили стегнато около главата ми.
- Хайде да я облечем - гласът на Алис трепереше в очакване.Тя не ме изчака да изкуцукам със собствени сили от банята.Вместо това ме грабна в ръцете си и ме занесе в голямата бяла стая на Розали и Емет.На леглото имаше рокля.Гранитено синя,разбира се.
- Какво мислиш? - изчуролика Алис
Това беше добър въпрос.Беше леко набрана,явно бе предназначена да се носи много ниско и не около раменете,с дълги драпирани ръкави,които се стесняваха около китките.Тънкия корсаж бе опасан с още един с бледи цветя от плат с цвят на гранит.Те се надипляха заедно откъм лявата страна.Материята с цветята беше дълба на гърба,но отворена отпред около няколко подходящи пласта от гранитените дипли,намалявайки там,където стигаше долния подгъв.

- Алис! - изстенах - Не мога да нося това!
- Защо? - настоя тя с твърд глас
- Горнището е напълно прозрачно!
- Това е отдолу - Розали държеше зловещо,бледо синьо облекло.
- Какво е това?
- Това е корсет,глупаче - каза нетърпеливо Алис - Сега ще се облечеш ли или ще се наложи да викам Джаспър да те държи,докато аз те обличам? - заплаши ме тя
- Та от теб се предполага,че трябва да си ми приятелка - обвиних я аз
- Бъди мила,Бела - каза тя - Не си спомням какво е да си човек и се опитвам да се забавлявам.А и плюс това - за твое добро е.
Оплаквах се и се изчервих многократно,но не им отне много време да ме пъхнат в роклята.Трябва да призная - корсета си имаше своите предимства.
-Уоу - издишах,поглеждайки надолу - имам цепка на бюста.
- Кой би предположил - изкиска се Алис,възхищаваща се на собствената си работа.
Въпреки това не бях напълно измамена.
- Не мислите ли,че тази рокля е малко твърде...не знам,напред в модата...за Форкс? - попитах колебливо
- Мисля,че думата,която търсиш е "haute couture" - изсмя се Розали
- Не е за Форкс,а за Едуард - настоя Алис - Напълно подходяща е.
Тогава отново ме заведоха в банята и размотаха къдриците с много бързи пръсти.За мой ужас,букли се спускаха като малки водопадчета.Розали повдигна повечето от тях нависоко,внимателно извиваща ги като конска грива от къдрици,които се разливаха в дебели линии надолу по гърба ми.
Докато тя си вършеше работата,Алис бързо рисуваше по една тънка черна линия около всяко едно от очите ми,слагаше ми спирала и внимателно мацаше устните ми с тъмночервено червило.След това се стрелна извън стаята и се върна бързо с обувките в ръце.
- Идеално! - възкликна Розали,когато Алис ги държеше,за да им се повъзхищава.
Алис осука убийствената обувка като експерт около крака ми и погледна гипса ми,размишлявайки.
- Е,предполагам направихме всичко по силите си - тръсна глава натъжено - Не мислиш,че Чарли би ни позволил да...? - погледна тя към Розали
- Съмнявам се - отвърна й Розали студено.Алис кимна.
И тогава и двете вдигнаха глави.
- Той се върна - знаех кой "той" имаха те предвид и усетих как пеперуди се разлудиха в стомаха ми.
- Той може да почака.Има само още едно важно нещо - заяви решително Алис.Тя отново ме повдигна - нещо необходимо,защото бях убедена,че така или иначе не можех да ходя с тази обувка - и ме занесе в стаята си,където нежно ме настани пред широкото й и високо огледало,обкантено със златна рамка.
- Ето - каза тя - Виждаш ли?
Зяпнах непознатия човек в отражението.Тя изглеждаше много висока на тези обувки,със издължената,стройна линия на прилепналата й рокля,добавяща се към цялата тази халюцинация.Корсажа с голямо деколте - където впечатляващата линия на бюста й привлече погледа му - издължаваше врата й,както го издължаваха и редиците от блестящи къдрици,стигащи гърба й.Гранитеният цвят на плата беше перфектен,подчертаваше кремавината на кожата й,бяла като слонова кост,розите в зачервените й страни.Трябваше да призная - тя беше много красива.
- Добре,Алис - усмихнах се аз - Виждам
- И не го забравяй - нареди ми тя
Отново ме вдигна и ме понесе към стълбите.
- Обърни се и затвори очи - заръча тя на някой на долния етаж - И да не си припарил до главата ми - не разваляй всичко!
Тя се колебаеше,слизаше по стълбите по-бавно от обикновено,докато не видя,че той се подчиняваше.И тогава прелетя останалото разстояние.Едуард стоеше до вратата,обърнат с гръб към нас,много висок и тъмен - никога не го бях виждала да носи черно преди.Алис ме остави изправена,заглеждайки драперията на роклята ми,намествайки къдриците по местата им и тогава ме остави там и отиде да седне на пейката на пианото,за да наблюдава.Розали я последва и седна до нея сред публиката.
- Мога ли да погледна? - глаът му беше напрегнат и изпълнен с очакване - накара сърцето ми да забие по-силно от обичайно.
- Да...сега - насочи го Алис
Той се завъртя на секундата и замръзна на място,топазените му очи се разшириха.Можех да усетя как зачервяването мина през врата ми и се настани в бузите ми.Той беше толкова красив,отново усетих потрепване от познатия страх,че той е просто сън,невъзможно бе да е истински.Носеше смокинг и принадлежеше на филмов екран,не на мен.Зяпах го с багоговеещо недоверие.Той бавно закрачи към мен,колебаейки се на крачка от мен.
- Алис,Розали...благодаря ви - възкликна той без да отмества поглед от мен.Усетих как Алис се изкикотва от удоволствие.
- Това ти ли си? - промърмори той към кожата ми,той се поотдръпна и в другата му ръка видях бели цветя.

(Ще го довърша по-късно)

Страхотно, невероятно, прелестно! Особено последната глава ... нямам думи! Like a Star @ heaven

- Фрезии - информира ме той,когато ги закачи на къдриците ми - Напълно излишни,ако аромата се вземе под внимание,разбира се - той се наклони назад и ме огледа отново.Усмихна се с неговата усмивка,спираща сърцето - Абсурдно красива си!
- Взе ми думите от устата - запазих гласа си толкова безгрижен,колкото беше възможно - Тъкмо,когато се убедих,че си вдействително истински,ти ми се появяваш,изглеждайки така и аз отново се притеснявам,че сънувам.
Той бързо ме обгърна и повдигна с ръцете си.Държеше ме здраво близо до лицето си,очите му пламтяха,когато ме притисна още по-близо.
- Внимавайте с червилото - нареди Алис.
Той се засмя непокорно,но вместо това спусна устните си към ключицата ми.
- Готова ли си да тръгваме? - попита ме той
- Някой ще ми каже ли какъв е поводът в крайна сметка?
Той отново се засмя,ухилвайки се на сестра си
- Тя не се е досетила?
- Не - изкикоти се Алис.Едуард се засмя с удивление.Аз се нацупих.
- Какво пропускам?
- Не се тревожи,ще разбереш много скоро - увери ме той
- Пусни я долу,Едуард,за да мога да ви направя снимка - Есме слизаше по стълбите със сребърен фотоапарат в ръце.
- Снимка? - промърморих аз,когато той ме пусна върху нестабилния ми здрав крак.Имах лошо предчувствие за всичко това - Ще се появиш ли на лентата? - попитах аз саркастично
Той ми се ухили.
Есме ни направи няколко снимчици,докато Едуард засмяно подчерта,че закъсняваме.
- Ще се видим там - провикна се Алис,когато той ме замъкна към вратата
- И Алис ще е там?Където и да е това там? - почувствах се малко по-добре
- И Джаспър,и Емет,и Розали.
Челото ми се набръчка съсредоточено,докато се опитвах да разреша тайната.Той се изсмя на изражението ми.
- Бела - Есме се провикна след мен - баща ти е на телефона.
- Чарли? - Едуард и аз попитахме едновременно,Есме ми донесе телефона,но той го грабна,когато тя се опита да ми го подаде,задържайки ме без усилия само с една ръка.
- Чарли?Аз съм.Какво е станало? - той звучеше разтревожено.Пребледнях.Но тогава изражението му стана забавляващо се и изведнъж палаво.
- Дай му телефона,Чарли,нека говори с мен - каквото и да ставаше,Едуард се наслаждаваше твърде много,за да бъде Чарли в някаква опасност.Отпуснах се бавно.
- Здравей,Тайлър,Едуард Кълън е на телефона - гласът му привидно беше много приятелски.Познавах го добре,за да позная леката острота в думите му.Какво правеше Тайлър в къщата ми?Ужасяващата истина се пробуди в мен.
- Съжалявам,но е имало някакво объркване - Бела не е свободна тази вечер - тонът на Едуард се промени и заплахата в гласа му стана много по-явна,когато той продължи - Ако трябва да бъда напълно честен,тя няма да е свободна всяка нощ за в бъдеще,що се отнася до всеки друг,освен мен.Нищо лично.И съжалявам за вечерта ти - Не звучеше никак съжаляващо.Затвори телефона и голяма усмивка се появи на лицето му.
- Говорихте за бала! - обвиних го ядосано.Лицето и вратът ми станаха пурпурночервени от гняв.Можех да усетя как сълзи от ярост започват да пълнят очите ми.
Той не бе очаквал да реагирам така,това беше очевидно.Стисна устни и очите му потъмняха.
- Не бъди инат,Бела
- Бела,всички ще ходим - окуражи ме Алис,изведнъж озовала се зад рамото ми.
- Защо ми причинявате това? - настоях аз
- Ще бъде забавно - Алис беше все така оптимистично настроена
Но Едуард започна да шепти в ухото ми,гласът му беше кадифен и сериозен :
- Само веднъж ще си човек,Бела.Угоди ми.
И тогава използва с пълна сила на златистите си очи върху мен,стопявайки съпротивата ми с тяхната топлина.
- Хубаво - нацупих се аз,но не бях в състояние да го погледна гневно толкова ефективно,колкото бях решила - Ще отида набързо.Но ще видиш - предопредих го аз - този лош късмет,за който се тревожиш.Сигурно ще си счупя и другия крак.Само погледни тази обувка!Тя е смъртоносен капан! - повдигнах крака си като доказателство.
- Хмммм - той се вгледа в крака ми за един по-дълъг от необходимото момент,и тогава погледна към Алис с грейнали очи - Благодаря ти още веднъж.
- Ще закъснеете за Чарли - припомни му Есме
- Добре,хайде да тръгваме - и той ме метна през вратата.
- И Чарли ли е замесен във всичко това? - попитах през зъби
- Разбира се - ухили се той
Бях толкова заета,че дори не бях забелязала.Бегло бях обърнала внимание на сребърната кола и приех,че това е волвото.Но когато той се наведе толкова ниско,за да ме постави долу,си помислих че ме поставя на земята.
- Какво е това? - попитах аз изненадана,че се намирах в непознато купе - Къде е волвото?
- Волвото е всекидневната ми кола - каза ми внимателно той,очакващ отново да изпадна в истерия - Това е кола за специални случаи.
- Какво ще си помисли Чарли? - разтръсках глава в неудобрение,когато той се качи и запали двигателя.Той мъркаше.
- Ох,повечето хора във Форкс мислят,че Карлайл е ненаситен колекционер на коли - и той форсира през дърветата към магистралата.
- А той не е?
- Не,това е по-скоро мое хоби.Розали също събира коли,но тя предпочита да бърника из двигателите им, вместо да ги кара.Много неща е направила и по тази кола.
Все още се чудех защо се връщахме в къщата на Чарли,когато спряхме пред нея.Лампата на верандата беше включена,въпреки че не беше много тъмно,все още.Сигурно Чарли ни е чакал,вероятно и сега надзърташе през прозорците.Започнах да се изчервявам,чудейки се каква ли би била реакцията на баща ми за рокля като моята.Едуард мина бавно около колата,за да ми отвори вратата - потвърждавайки съмненията ми,че Чарли ни наблюдава.

Когато Едуард ме повдигна внимателно от малката кола,Чарли - много нетипично - излезе на двора,за да ни посрещне.Страните ми горяха;Едуард забеляза и ме погледна въпросително.Но не се нуждаех от думи.Чарли дори не ме забеляза.
- Това астън мартин ли е? - попита той Едуард с благоговеен глас.
- Да - the Vanquish - ъгълчетата на устата му се извиха,но той се увладя.Чарни леко подсвирна - Искаш ли да направиш едно кръгче? - Едуард му подаде ключа.
Очите на Чарли най-накрая се отместиха от колата.Той погледна с недоверие към Едуард - изпълнен със слаба надежда.
- Не - каза неохотно той - Какво би казал баща ти?
- Карлайл не би имал нищо против - каза искрено Едуард - Давай - бутна той ключа в копнеещата ръка на Чарли.
- Е,може би само една бърза обиколка - Чарли вече галеше предната броня с една ръка.
Едуард ми помогна да докуцукам до предната врата,вдигайки ме веднага щом влязохме вътре,занасяйки ме в кухнята.
- Това проработи - казах аз - той нямаше възможност да откачи заради роклята.
Едуард примига.
- Не си мислех за това - призна той.Очите му се стрелнаха към роклята ми с критично изражение - Предполагам,че беше добра идея,че не взехме пикапа - класически или не.
С нежелание отместих поглед от лицето му - достатъчно дълго,за да забележа,че кухнята беше необичайно мрачна.Имаше свещи върху масата,много,може би двадесет или тридесет високи бели свещи.Старата маса беше покрита с дълъг,бял плат,както бяха и двата стола.
- Върху това ли работи цял ден?
- Не,това ми отне само половин секунда.Храната ми отне целия ден.Знам,че намираш скъпите ресторанти за нещо непреодолимо,не че имаше много избор тук,но сметнах,че не би могла да се оплакваш от собствената си кухня.
Той ме настани в единия от белите столове и започна да събира неща от фурната и хладилника.Забелязах,че имаше само едни прибори.
- Няма ли да нахраниш Чарли?Все някога ще се върне.
- Чарли не може да хапне нищо повече - кой мислиш беше моят дегустатор?Трябваше да се уверя,че всичкото това става за ядене - той сложи една чиния пред мен,беше пълна с неща,които изглеждаха много годни за ядене.
Кимнах.
- Все още ли си сърдита? - той дръпна другия стол,за да може да седне до мен.
- Не.Е,да,но не и точно сега.Тъкмо си мислех - ето на - едничкото нещо,което мога да правя по-добре от теб.Това изглежда страхотно - отново кимнах.
Той се засмя.
- Още не си го опитала - бъди оптимистка,може би е ужасно.
Отхапах,спрях се и направих физиономия.
- Ужасно ли е? - попита шокирано той
- Не,превъзходно е,разбира се.
- Това е облекчително - усмихна се той,толкова красиво - Не се безпокой,все още има много други неща,в които си по-добра.
- Кажи поне едно.
Първоначално той не отговори,просто прокара пръст през ключицата ми,задържайки погледа ми с тлеещи очи,докато не усетих как кожата ми гори и се изчервявам.
- Ето това - промърмори той,докосвайки червените ми бузи - Никога не съм виждал някой да се изчервява толкова хубаво,колкото теб.
- Прекрасно! - намръщих се аз - Автоматична реакция - нещо,с което мога да се гордея!
- Също си и най-смелия човек,който познавам.
- Смела? - присмях се аз.
- Прекарваш всичкото си свободно време с вампири - това изисква доста нерви.А и не се притесняваш да се излагаш на рискова близост с моите зъби...
Тръснах глава.
- Знаех си,че не можеш да измислиш нищо.
Той се засмя.
- Сериозен съм,да знаеш.Но няма значение.Яж! - взе ми вилицата нетърпеливо и започна да ме храни.Храната беше идеална,разбира се.
Чарли се прибра,когато почти бях приключила.Наблюдавах внимателно лицето му,но за мой късмет той беше твърде зашеметен от колата,за да забележи роклята ми.Той подаде ключа на Едуард.
- Мерси,Едуард - усмихна се той отнесено - Каква кола само!
- За мен беше удоволствие.
- Как беше всичко? - Чарли погледна към празната ми чиния
- Превъзходно - кимнах аз
- Знаеш ли,Бела,може да му дадеш да ни поготви някой друг път пак - подметна той
Погледнах мрачно Едуард
- Убедена съм,че той ще го направи,татко.
Чак когато си заминавахме Чарли се опомни напълно.Ръката на Едуард беше около кръста ми,за да ме балансира,за подкрепа,докато куцуках на нестабилната обувка.
- Ъм,изглеждаш много...пораснала,Бела - можех да чуя началото на бащинската неодобрителна реч.
- Алис ме облече.Нямах много право на мнение.
Едуард се засмя,че само аз можех да го чуя.
- Е,щом Алис...-той се завлачи,някакси смекчено - Наистина изглеждаш добре,Белс - той направи палза и очите му проблеснаха лукаво - Е,да очаквам ли още млади мъже в смокинги да се появят тук тази вечер?
Погледнаг Едуард,който се хилеше.Как някой можеше да бъде толкова разсеян,колкото Тайлър,просто не можех да го проумея.
С Едуард не бяхме точно потайни в училище.Идвахме и си отивахме заедно,той ме носеше до всичките ми часове.На обяд стоях на една маса със семейството му,а и той не се срамуваше да ме целува пред свидетели.Тайлър очевидно се нуждае от професионална помощ.
- Надявам се - ухили се Едуард към баща си - Хладилникът е пълен с останки - кажи им сами да се обслужват.
- Не съм съгласен - останките са за мен! - измърмори Чарли
- Води списък с имена,Чарли - следата от заплаха в гласа му беше единствено доловима от мен.
- Ох,достатъчно - наредих аз.
За мое щастие най-накрая се качихме в колата и отпътувахме.

Превод: Грета Иванова

!!!Това бяха всички отрязани глави от "Здрач"

Забелязах, че въпроса на Бела дали, когато се снима с Едуард той ще излезе на снимката поместен в "Новолуние" всъщност е част от "Здрач"(отрязана глава). What a Face

Главите са много добри, жалко че са отрязани от оригинала. Sad

Благодаря! Like a Star @ heaven

Определено си доста наблюдателна,което е много хубаво.А що се отнася до главите наисти са много готини.Наистина ми се искаше да ги има,но редакторите са решили,че може и без тях.А сега ще постна отрязаните глави от Новолуние.И предполагам,че ще ви е интересно да разберете какво е правил Едуард,когато напусна Бела.

Сега вече започваме с отрязаните глави от "Новолуние"

Новините на Розали

Телефонът в джоба ми отново започна да вибрира.Беше за двадесет и пети път за последните двадесет и четири часа.Помислих си само да отворя телефона,за да погледна кой се опитва да се свърже с мен.Може би беше важно.Може би Карлайл имаше нужда от мен.
Помислих си го,но не помръднах.
Не бях съвсем сигурен къде се намирам.Някакво тъмно,предизвикващо неприятни тръпки таванско помещение,пълно с паяци и плъхове.Паяците не ми обръщаха внимание,а плъховете се държаха на разстояние.Въздухът беше премрежен с тежкия аромат на олио,гранясало месо,човешка пот и доста солиден слой мръсотия,което беше видимо на влажния въздух като лента на черно-бял филм.Под мен четири истории в апартаментите на разнебитеното гето се бяха впрегнали в живота.Не си правех труда да разделям мислите от гласовете - те просто правеха един голям испански шум,който не слушах.Просто оставях звуците да отскачат от мен.Безсмислено.Всичко беше безсмислено.Самото ми съществуване беше безсмислено.
Целият свят беше безсмислен.
Опрях чело на коленете си и се зачудих колко ли още щях да съм способен да устоя на това.Може би беше безнадеждно.Може би,ако опитът ми беше обречен на провал така или иначе,трябваше да спра да се измъчвам и просто да се върна...
Идеята беше толкова силна,толкова лечебна - сякаш думите съдържаха голяма доза обезболяващи,отмиващи планината от болка,под която бях затрупан - че ме накара да се задъха,да се замая.
Можех да тръгна сега,да се върна.
Лицето на Бела,което беше винаги там,когато затворех очи,ми се усмихна.
Беше приветстваща усмивка,прощаваща,но нямаше ефекта,който подсъзнанието ми вероятно искаше да има.
Разбира се,че можех да се върна.Все пак,какво беше моята болка в сравнение с нейното щастие.Тя трябваше да може да се усмихва,освободена от страха и опасностите.Свободна от копнежа по едно бездушно бъдеще.Тя заслужаваше нещо повече.Заслужаваше нещо по-добро от мен.Когато тя напуснеше този свят,щеше да отиде на място,което беше завинаги затворено за мен,независимо от поведението ми сега.Мисълта за тази последна раздяла беше много по-силна от болката,която изпитвах в момента.От нея тялото ми се разтресе.Когато Бела продължеше към мястото,на което принадлежеше,а аз никога не можех да отида,нямаше да се бавя тук дълго.Трябваше да има помилване.Трябваше да има облекчение.
Надявах се да е така,но нямах никакви гаранции.Да заспя,може би да сънувам.А,ето я пречката,цитирах на себе си.Дори,когато се превърнех в прах,щях ли да чувствам болката от загубата й?
Отново потръпнах.
Да,по дяволите,дадох обещание.Обещах й,че повече няма да преследвам живота й,няма да върна демоните си в него.Нямаше да се отметна от думата си.Не можех ли да направя нещо правилно за нея?И най-малкото нещо?
Идеята да се завърна в малкото облачно градче,което винаги ще бъде моят истински дом на тази планета,отново си проби път в мислите ми.
Само да проверя.Да се уверя,че тя е добре,в безопасност и щастлива.Без да се намесвам.Тя нямаше да разбере,че съм бил там...
Не,по дяволите,не.
Телефонът отново започна да вибрира.
- По дяволите,по дяволите,по дяволите - изръмжах аз.
Предполагам можех да се възползвам от отвличането на вниманието.Отворих капачето на телефона и когато разпознах номер,ме разтърси първият шок,който бях имал от половин година насам.
Защо Розали би ми се обадила?Вероятно тя беше единствения човек,който се радваше на отсъствието ми.
Ако искаше да говори с мен,нещо наистина сериозно се бе случило.Внезапно притеснен за семейството си,натиснах бутона за отговор.
- Какво? - попитах напрегнато
-О,уау.Едуард вдигна телефона.Чувствам се поласкана.
В момента,в който чух тона й,знаех,че семейството ми е добре.Сигурно й беше станало скучно.Беше трудно да определя мотивите й,без мислите й за напътствие.Действията на Розали никога не ми се струваха смислени.Подбудите й обикновено се основаваха на най-заплетените видове логика.
Затворих телефона.
- Остави ме намира - прошепнах в празното пространство.
Разбира се,телефонът започна да вибрира отново.
Щеше ли да продължи да звъни,докато предадеше съобщението,каквото и да бе то,с което планираше да ми досади?Вероятно.Щеше да й отнеме месеци да се умориот тази игра.Позабавлявах се с идеята да я оставя да натиска бутона за повротно набиране,в продължение на половин година...след това въздъхнах и вдигнах телефона.
- Казвай.
Розали се впусна да обяснява.
- Мислех,че искаш да знаеш,че Алис е във Форкс.
Отворих очи и се взрях в изгнилите дървени греди,които бяха на девет сантиметра от лицето ми.
- Какво? - гласът ми беше равен,безизразен.
- Знаеш каква е Алис - мисли си,че знае всичко.Точно като теб - Розали се засмя без чувство за хумор.В гласа й имаше нервна нотка,сякаш изведнъж не беше сигурна в това,което правеше.
Но гневът ми попречи да се замисля какъв беше проблемът на Розали.
Алис се беше заклела,че що се отнася до Бела,ще последва моя пример,въпреки че не бе съгласна с решението ми.Беше ми обещала да остави Бела намира...за толкова дълго,за колкото и аз го направех.Очевидно си беше помислила,че ще се огъна пред болката.Може би беше права за тази част.
Но не го бях направил.Все още.Така че,какво правеше тя във Форкс?Искаше ми се да й извия тънкото вратле.Не че Джаспър щеше да ми позволи да се доближа толкова до нея,след като усетеше струята ярост,която разпръсквах...
- Още ли си тук,Едуард?
Не отговорих.Притиснах пръсти,към основата на носа си,чудейки се,дали е възможно вампир да има мигрена.
От друга страна,ако Алис се беше върнала вече...
Не.Не.Не.Не.Бях дал обещание.Бела заслужаваше истински живот.Бях дал обещание.Бела заслужаваше истински живот.
Повтарях думите,като молитва,опитвайки се да прочистя мислите си,от съблазнителната картина на тъмния прозорец на Бела.Вратата,към моето единствено убежище.

Без съмнение,ако се върнех,ще трябваше да пълзя.Нямах нищо против.С удоволствие бил прекарал следващото десетилетие на колене,ако щях да бъда с нея.
Не.Не.Не.
- Едуард?Не се ли интересуваш защо Алис отиде там?
- Не особено.
Сега гласът на Розали стана леко самодоволен,без съмнение беше доволна,че е успяла да изтръгне отговор от мен.
- Е,разбира се,тя не е нарушила правилата.Имам предвид,ти каза само да стоим далече от Бела,нали?Останалата част от Форкс е без значение.
Бавно премигнах.Бела си беше тръгнала?Мислите ми се завъртяха около неочакваната идея.Все още не е завършила,значи се е върнала при майка си.Това е добре.Тя трябва да живее на слънце.Хубаво е,че е успяла да остави сенките зад себе си.
Опитах се да преглътна,но не успях.
Розали се изсмя нервно.
- Така че,няма нужда да се ядосваш на Алис.
- Розали,ако не за да вкараш Алис в неприятности,защо ми се обади?Защо ме базпокойш?
Уф!
- Чакай! - каза тя,правилно усещайки,че отново ще затворя - Не за това се обаждам.
- Защо тогава?Казвай,бързо и ме остави на мира.
- Ами... - тя се поколеба.
- Изплюй камъчето,Розали - имаш десет секунди.
- Мисля,че трябва да се прибереш - бързо каза Розали - Уморена съм от скръбта на Есме,а Карлайл никога не се смее.Трябва да се засрамиш от това,което им причини.На Емет му липсваш през цялото време и започва да ми лази по нервите.Имаш семейство.Порастни и започни да мислиш и за другите,освен само за себе си.
- Интересен съвет,Розали.Нека ти разкажа една история за гърнето и похлупака...
- Мисля за тях,за разлика от теб.Ако не друг,не те ли интересува,колко нарани Есме?Знаеш,че тя те обича много повече от останалите.Прибери се вкъщи.
Не отговорих.

Глава, която задължително трябваше да остане в "Новолуние". Досега се питах какво е правил Едуард докато не е бил до Бела, как точно е преминал разговора с Розали и...най-сетне разбрах. Още веднъж ужасно много благодаря! I love you

О,от тази глава има още,но вчера ми се доспа и не можах да я допиша,за това днес,ако ми остане време ще я дописвам.

Ок ... ще се радвам да прочета още. tongue

- Мислех си,че веднъж щом историята във Форкс приключи,ще го преодолееш.
- Форкс никога не е бил проблемът,Розали - казах аз,опитвайки се да бъда търпелив.Това,което беше казала за Есме и Карлайл събуди спомени - Само защото Бела - беше трудно да кажа името й на глас - се е преместила във Флорида,не означава,че аз ще мога да...Виж,Розали.Много съжалявам,но повярвай ми,никой няма да е по-щастлив,ако съм там.
- Ъм...
Ето го пак,онова изнервящо колебание.
- Какво не ми казваш,Розали?Есме добре ли е?Карлайл...
- Добре са.Просто...ами,аз не казах,че Бела се е преместила.
Не казах нищо.Прехвърлих разговора в главата си.Да,Розали беше казала,че Бела се е преместила.Тя каза : " ти каза само да стоим далече от Бела,нали?Останалата част от Форкс,е без значение." А после : " Мислех си,че веднъж щом историята във Форкс приключи..."
Значи Бела не беше във Форкс.Какво искаше да каже,че Бела не се е преместила.
Розали отново изстреля думите бързо,този път казвайки ги почти ядосано.
- Те не искаха да ти казваме,но мисля,че това е глупаво.Колкото по-бързо го преживееш,толкова по-скоро нещата ще станат както преди.Защо да те оставяме да скърбиш по тъмните крайща на света,когато няма причина за това?Вече можеш да се прибереш.Отново можем да бъдем семейство.Всичко свърши.
Мозъкът ми явно не работеше какво трябва.Не можех да разбера думите й.Имаше нещо много,много очевидно,което тя ми казваше,но нямах представа какво беше.Мозъкът ми си поигра с информацията,измисляйки странни мотиви.Нелепи.
- Едуард?
- Не мога да разбера какво се опитваш да кажеш,Розали.
Последва дълга палза,времето на няколко човешки сърдечни удара.
- Едуард,тя е мъртва.
Още по-дълга палза.
- Аз...съжалявам.Мисля,че имаш право да знаеш.Бела...се е хвърлила от скала преди два дни.Алис го видя,но беше прекалено късно да направи нещо.Мисля,че тя щеше да помогне,да наруши думата си,ако имаше време.Тя се върна,да направи каквото може за Чарли.Знаеш,как винаги я е било грижа за него...
Телефонът замлъкна.Отне ми няколко секунди,за да разбера,че аз съм го изключил.
Дълго стоях,в прашната тъмнина,в замръзналото нищо.Сякаш,времето беше спряло.Сякаш,вселената беше спряла.
Бавно,движейки се като стар човек,включих телефона си и набрах единствения номер,който си бях обещал никога повече да не набирам.
Ако беше тя,щях да затворя.Ако беше Чарли,щях да изкопча информацията,която ми трябваше под някакъв претекст.Щях да докажа,че малката извратена шега на Розали,ще е вярна и щях да се върна в безсмисленото си съществуване.
- Домът на семейство Суон - отговори ми глас,който не бях чувал преди.Дрезгав мъжки глас,дълбок,но все още млад.
Не спях,за да се замисля за последствията от действието си.
- Доктор Карлайл Кълън е на телефона - казах аз,перфектно имитирайки гласа на баща ми - Може ли да говоря с Чарли?
- Той не е тук - отговори гласът и аз бях малко изненадан,от гнева в него.Думите бяха почти като ръмжене.Но това нямаше значение.
- А тогава къде е? - настоях аз,губейки търпение.
Имаше кратка палза,сякаш непознатия не искаше да ми даде информацията,която исках.
- На погребението е - най-накрая отговори момчето
Затворих телефона

Превод:Юлиана Величкова

Смешна история - всъщност написах това парче като практическа шега.Прочетох за състезанието на сайта Twilight Fanfiction "Разходи се в моите обувки",и споменах на Алфи (от Lexicon fame),че може би ще вкарам нещо,просто да се пошегувам.Тя ми каза,че това никога няма да стане,Pelirroja би забелязала поста ми веднага.Обзаложих се,че Пел не би ме хванала,а Алфи се обзаложи на обратното.Така че написах тази малка част от Новолуние от гледната точка на Розали ( беше доста интересно преживяване да съм в главата на Розали! ) и го изпратих,кикотейки се.На края,шегата беше за моя сметка.Постът ми бе изгубен в киберпространството и Пел не го видя.Така че предполага Алфи и аз никога няма да имаме решение на баса си...освен ако Twilight Fanfiction не организира още едно състезание...
Ето я провалената ми шега,телефонният разговор между Алис и Розали в глава 18 от Новолуние :

Грешка

Малък шепот от звук - не тук,няколко стотин ярда на север - ме накара да подскоча.Ръката ми автоматично се сви около телефона,затваряйки го и скривайки го от полезрение със същото движение.
Преметнах коса през рамото си,поглеждайки през високите прозорци към гората.Денят беше мътен,заоблачен,собственото ми отражение беше по-ярко от това на дърветата и облаците.Вгледах се в широките си,разтревожени очи,устните ми се извижа надолу в ъгълчетата,малката вертикална гънка между веждите ми...
Намръщих се,изтривайки изражението на вина с такова на презрение.
Привлекателно презрение.Разсеяна,забелязах как свирепото изражение отива на лицето ми,приятно контрастирайки със благото злато на гъстите ми къдрици.В това време,очите ми сканираха празната гора на Аляска,бях облекчена да видя,че все още бях сама.Звукът се бе оказал нищо - птица или бриз.
Нямаше нужда от облекчение,казах си.Нямаше нужда от вина.Не бях сторила нищо нередно.
Да не би другите да планираха никога да не кажат на Едуард истината?Да го оставят да тъне в угризения в бедни квартали,докато Есме скърбеше,а Карлайл се съмняваше във всяко свое решение в природната радост на съществуването на Емет се изцеждаше,заменена от самота?Как това беше честно?
А и нямаше начин д се пазят тайни от Едуард в дългосрочен план.Рано или късно щеше да ни открие,щеще да дойде да види Алис или Карлайл по някаква причина,и тогава щеше да разбере истината.Щеше ли да ни благодари за това,че сме го лъгали с мълчанието си?Едва ли.Едуард винаги трябваше да знае всичко,той живееше за този смисъл на всезнание.Щеше да избухне и това само щеше да бъде изосрено от факта,че сме крили от него смъртта на Бела.
Когато се успокоеше и преодолееше бъркотията,сигурно щеше да ми благодари,че аз съм била тази,която е била достатъчно смела,за да бъде честна с него.
Няколко мили по-далеч оттук ястреб изкрещя,звукът ме накара да подскоча и отново да проверя прозореца.Лицето ми държеше същото виновно изражение като преди.
Огледах се в стъклото.
Добре,имах свой дневен ред.Толкова лошо ли беше да искам семейството ми да е отново заедно?Толкова егоистично ли беше да ми липсва ежедневният мир,скритото щастие,което бях приемала за даденост,щастието,което Едуард сякаш беше отнесъл със себе си?
Просто исках нещата да са както преди.Това грешно ли беше?Не изглеждаше толкова ужасно.Все пак не бях направила това само за себе си,а за всички ни.Есме и Карлайл,и Емет.
Не толкова за Алис,въпреки че бях предположила....Но Алис беше толкова убедена,че нещата ще се оправят накрая - че Едуард няма да може да стои далеч от малката си човешка приятелка - че не се беше заемала със скърбене.Алис винаги функционираше в свят различен от нашия,заключена в нейната постоянно меняща се реалност.След като Едуард бе единственият,който можеше да участва в тази реалност,мислех,че отсъствието му би се отразило по-тежко на нея.Но тя беше сигурна,както винаги,живеейки напред,ум и време,което тялото й още не бе достигнало.Винаги толкова спокойна.
Въпреки,че беше достатъчно обезумяла,когато беше видяла Бела да скача...
Дали бях прекалено нетърпелива?Дали избързах?
Можеше поне да съм честна със себе си,защото Едуард щеше да види всяка част от дребнавост във моето решение,когато се прибереше.Може поне да съзнае лошите ми мотиви,да ги приеме сега.
Да,ревнувах по начина,по който Алис чувстваше за Бела.Дали Алис щеше да се втурне толкова безразсъдно,с такава дива паника,ако беше видяла мен да скачам от скала?Трябваше ли да обича това обикновено човешко момиче толкова повече,от колкото мен?
Но тази ревност беше само малко нещо.Може да беше ускорила решението ми,но не го беше контролирала.Така или иначе щах да се обадя на Едуард.Сигурна съм,че предпочиташе рязката ми честност пред по-милата заблуда на другите.Тяхната доброта беше обречена от самото начало,Едуард щеше да се прибере рано или късно.
И сега щеше да се прибере по-скоро.
Не беше само пълнотата на семейството,която ми липсваше.
Честно,липсваше ми и Едуард.Липсваха ми режещите му малки забележки,черното му остроумие,което беше повече в хармония с моето черно чувство за хумор,отколкото слънчевата,шеговита натура на Емет.Липсваше ми музиката - стереото му да гърми с последното му инди откритие,и пианото,звукът как Едуард вплита обикновено далечните си мисли в прозрачност чрез песен.Липсваше ми как си тананикаше в гаража,докато настройвахме колите,единственото време,през което бяхме в идеален синхрон.
Липсваше ми брат ми.Със сигурност нямаше да ме съди толкова строго,когато видеше това в мислите ми.
Ще бъде неудобно за известно време,знаех това.Но колкото по-скоро се прибереше вкъщи,толкова по-скоро можехме да се върнем към нормалното отново...Претърсих ума си за печал за Бела.Бях доволна да открия,че наистина скърбях за момичето.Малко.Поне толкова : тя беше направила Едуард щастлив по начин,какъвто не го бях виждала преди.Разбира се,беше го направила и по-злочест от всичко във едновековния му живот.Можех наистина да съжалявам за загубата й.
Това знание ме накара да се почувствам по-добре,самодоволна.Усмихнах се на лицето си в стъклото,обрамчено от златната ми коса и червените кедрови стени на дългата и уютна всекидневна на Таня,и се насладих на гледката.Когато се усмихнах,нямаше мъж или жена на тази планета,смъртни или безсмъртни,които да се сравняват с моята красота.Беше успокояваща мисъл.Вероятно не беше лесно да се живее с мен.Може би бях повърхностна и егоистична.Може би щях да развия по-добър характер ако бях родена със семпло лице и скучно тяло.Може би така щях да съм по-щастлива.Но беше невъзможно да докажа това.Имах красотата си,тя беше нещо,на което можех да разчитам.
Усмихнах се по-широко.
Телефонът иззвъня и автоматично стегнах ръката си,въпреки,че звукът дойде от кухнята,не от юмрука ми.

Веднага знаех,че е Едуард.Обаждаше се да провери информацията,която му бях дала.Не ми вярваше.Явно ме смяташе за достатъчно жестока,че да се шегувам с това.Намръщих се като отидох в кухнята да вдигна телефона на Таня.
Телефонът беше на самия край на дългия тезгяг с ножове.Хванах го преди първото иззвъняване да е свършило,и се обърнах с лице към френските врати,като отговорих.
- Да? - настоях аз.
- Роуз,трябва да говоря с Карлайл веднага - отряза Алис.
- О,Алис!Карлайл ловува.Какво - ?
- Добре,веднага щом се върне.
- Какво има?Ще го намеря веднага и ще му кажа да ти се обади
- Не - Алис ме прекъсна отново - Ще бъда в самолет.Виж,чували ли сте се с Едуард?
Беше странно как стомахът ми се сви,сякаш по-надолу в корема ми.Чувството донесе със себе си странно дежа-ву,блед намек за отдавна изгубен човешки спомен.
Гадене...
- Ами,да,Алис.Всъщност.Говорих с Едуард преди няколко минути - за кратка секунда си поиграх с идеята да се престоря,че Едуард ми се бе обадил,просто случайно съвпадение.Но,разбира се,нямаше смисъл да лъжа.Едуард щеше да ми се кара достатъчно,като се върнеше вкъщи.
Стомахът ми продължи да се свива странно,но го игнорирах.Реших да бъда ядосана.Алис не трябваше да ми говори така.Едуард не искаше лъжи,той искаше истината.
Щеше да ме подкрепи в това,като се прибереше.
- Ти и Карлайл грешахте - казах аз - Едуард не би оценил да го лъжат.Би искал истината.Той искаше истината.И аз му я дадох.Звънях му...звънях му много - признах аз - Докато не вдигн.Съобщението щеше да е...грешно.
- Защо? - Алис се задави - Защо би направила това,Розали?
- Защото колкото по-бързо преодолее това,толкова по-бързо нещата ще станат пак нормални.Нямаше да стане по-лесно с времето,затова защо да се отлага?Времето нищо няма да промени.Бела е мъртва.Едуард ще скърби и после ще го преодолее.По-добре да започне сега от колкото по-късно.
- Ами,и за двете не си права,Розали,така че това ще е проблем,не мислиш ли? - попита Алис със свиреп тон.
Да греша и за двете?Мигнах бързо,опитвайки се да разбера.
- Бела е жива? - прошепнах аз,невярвайки на думите.Просто се опитах да разбера за кои две неща говореше Алис.
- Да,правилно.Тя е съвсем добре.
- Добре?Та ти я видя да скача от скала!
- Сбъркала съм.
Думите звучаха странно с гласа на Алис.Алис,която никога не грешеше,която никога не бе изненадана...
- Как? - прошепнах аз.
- Дълга история.
Алис бе сгрешила.Бела беше жива.А аз казах...
- Ами,голяма бъркотия забърка - изръмжах аз,превръщайки раздразнението си в упрекване - Едуард ще е бесен,когато се прибере.
- Но и за това не си права - каза Алис.Можех да разбера,че говори през зъби - За това се обаждам...
- Не съм права за какво?Че Едуард се прибира?Разбира се,че ще се прибере - изсмях се подигравателно - Какво?Мислиш,че ще тръгне да се прави на Ромео?Ха!Като някакъв глупав романтичен...
- Да - изсъска Алис,гласът й беше леден - Точно това видях.

Тежкото съжаление в думите накара коленете ми да се почувстват странно нестабилни.Хванах една кедрова стенна греда за опора - опора,от която диамантено твърдото ми тяло не можеше да се нуждае.
- Не.Той не е толкова глупав.Той...той трябва да осъзнае,че...
Но не можах да довърша изречението,защото можех да го видя в главата си,мое собствено видение.Видение за мен.Немислима версия на моят живот,ако някакси Емет спреше да съществува.Потреперих от ужаса на идеята.
Не - нямаше сравнение.Бела беше просто човек.Едуард не искаше тя да е безсмъртна,така че не беше същото.Едуард не можеше да чувства същото!
- Аз-аз,не го мислех така,Алис!Просто исках да се върне вкъщи! - гласът ми беше почти вой.
- Малко е късно за това,Роуз! - каза Алис,по-твърдо и по-студено от преди - Запази си съжалението за някой,който ще му повярва.
Имаше клик и след това тон за набиране.
- Не - прошепнах аз.Поклатих главата си бавно за момент - Едуард трябва да се прибере.
Съзерцавах лицето си в стъкления квадрат на френската врата,но вече не можех да го видя.Беше просто безформено петно от бяло и златисто.
Тогава,през петното,далеч в гората,огромно дърво се поклати,не в такт с останалите дървета.Емет.
Дръпнах вратата от пътя си.Тя се трясна остро в стената,но звукът беше далечен зад мен,като се втурнах към зеленото.
- Емет - извиках аз - Емет,помощ!

Превод : Яна Кисьова

" Бележки : Ще разпознаете тази сцена от края на втора глава на Новолуние.Само някои от репликите са различни.В първоначалния ми план,когато Карлайл дава на Бела болкоуспокояващи за нейните рани,тя реагира много необичайно.
Защо това беше изрязано?От една страна редакторите ми смятаха,че това не е в настроението на главата (опитвам се да се шегувам въпреки това,че те се опитаха да ме накарат да проявя властност ),а от друга - те не смятаха,че реакцията на Бела е реалистична.Шегата е за тях,защото тази история е по истински случай (този път не е свързана с моя живот)."

Наркотици

Отново се свлякох на възглавницата си,едва дишах,а главата ми щеше да се пръсне.Ръката вече не ме болеше,но не знаех на какво се дължи това - на болкоуспокояващите или на целувката.Нещо се промъкна в спомените ми,изплъзваше се,на ръба на скалата...
- Извинявай - каза той бездиханно.Това беше прекалено.
За моя голяма изненада,аз се изкисках.
- Забавен си - промърморих и отново се изкикотих.
Той се взря в мен през тъмнината.Изглеждаше толкова сериозен,направо истеричен.
Сложих ръка на устата си,за да не може Карлайл да чуе смеха ми.
- Бела,вземала ли си някога Перкосет?
- Не мисля - изкикотих се отново - Защо?
Той извърна очи,не спираше да се смее.
- Как е ръката ти?
- Не я усещам,там ли е още?
Той въздъхна,когато се изкикотих отново.
- Опитай се да поспиш,Бела.
- Не,искам да ме целунеш отново.
- Надценяваш самоконтрола ми.
Подсмихнах се.
- Кое те притеснява повече,кръвта или тялото ми?
Въпросът ми го накара да се разсмее.
- И двете неща - той се засмя на себе си - Никога не съм те виждал надрусана.Доста си приканваща.
- Не съм друсана - опитах се да прикрия усмивката си,като доказателство.
- Поспи - предложи той.
Осъзнах,че се правя на глупачка,което не беше нещо необичайно,но все пак ме притесняваше,така че се опитах да последвам съвета му.Сложих ръка на рамото му и затворих очи.Повече нямаше смях.Беше рядко срещано,но мен тези лекарства ме докарваха почти до безсъзнание.
На сутринта се чувствах отвратително.Ръката ми гореше,болеше ме главата.Едуард каза,че имам нещо като махмурлук и препоръча Тиленол вместо Перкосет,след което ме целуна и изскочи през прозореца на стаята ми ,както обикновено правеше.
Това,че лицето му бе сдържано и любезно,не помогна на перспективата ми.Ужасно се притеснявах за това,какви заключения може да си е направил през нощта,докато ме е гледал как спя.Безпокойството засили пулсиращата болка в главата ми.
Взех двойна доза Тиленол,докато изхвърлях шишенцето Перкосет в кошчето на банята.

Превод: Симона Ватева

"Това е най-голямата част,която изрязах от Новолуние,по-голямата част е от шеста глава ("Изявление" тогава),плюс седем кратки сцени,които продължваха историята на "стипендията" през книгата,чак до края.Мислех,че е някак си смешно,но редакторите ми не се съгласиха.Не беше нужно,затова беше жертвано от олтара на редактирането."

Сцена едно : денят след като Бела отива на зомби филма с Джесика :

Финикс все още ми липсваше в редки случаи,когато бях провокирана.Сега,например,като се отправих към Федералната Банка на Форкс,за да депозирам чека със заплатата си.Какво ли не бих дала за удобството на драйв-ъп,автоматичен касиер.Или поне анимността на непознат зад гишето.
- Добър ден,Бела - поздрави ме майката на Джесика.
- Здравейте,госпожо Станли.
- Хубаво беше,че можа да излезеш с Джесика снощи.Мина прекалено дълго време - тя ми изцъка с език,за да направи звука по-приятелски.Нещо в изражението ми трябва да не е наред,защото усмивката веднага се вдърви,и тя нервно прокара ръка през косата си,където се заклещи за момент,косата й беше къдрава като на Джесика,и се разпростря подредена в твърди стегнати къдрици.
И аз се усмихнах,осъзнавайки,че съм закъсняла със секунда.Времето ми за реакция беше раждясало.
- Да - казах аз със надявайки се социален тон - Бях много заета,нали знаете.Училище...работа... - рових се да измисля нещо друго,което да прибавя към краткия си списък,но не намерих нищо.
- Разбира се - тя се усмихна по-топло,вероятно радостна,че отговорът ми звучеше горе-долу нормален и добре нагласен.
Изведнъж се сетих,че може би не се шегувах със себе си,когато предположих,че това е причината зад усмивката й.Кой знае какво й беше казала Джесика за снощи.Каквото и да беше,не е било съвсем непотвърдено.Аз бях дъщерята на ексцентричната бивша на Чарли - лудостта може би е генетична.Бивш член на откачалките на града,бързо минах покрай това,трепвайки.Скорошна жертва на ходеща кома.Реших,че има сравнително добър аргумент за лудостта ми,без дори да броя гласовете,които чувах сега,и се чудех дали госпожа Станли наистина мислеше това.
Сигурно е видяла спекулацията в очите ми.Тя бързо погледна настрани,през прозорците зад мен.
- Работа - повторих аз,извиквайки обратно вниманието й като поставих чека си на тезгяха - За това съм тук,разбира се.
Тя се усмихна отново.Червилото й се пукваше с напредване на деня,и беше ясно,че беше нарисувала устните си по-пълни отколкото всъщност бяха.
- Как са нещата при Нютънови? - попита тя
- Добре,сезона набира скорост - казах автоматично,въпреки,че тя минаваше покрай паркинга на магазина всеки ден - щеше да види непознатите коли.Вероятно знаеше приливите и отливите на планинарския бизнес по-добре от мен.
Тя кимна разсеяно докато чаткаше по клавишите на компютъра пред нея.Очите ми се скитаха по тъмно кафявия тезгях,с неговата в стил 70-те линия от ярко оранжево,която ограждаше краищата.Стените и килима бяха сменени до по-неутрално сиво,но тезгяха свидетелстваше за оригиналния декор на сградата.
- Хмммм - шепотът на госпожа Станли беше по-висок от нормалното.Погледнах я,само наполовина заинтересована,чудейки се дали има паяк на бюрото,който я беше изплашил.
Но очите й все още бяха залепени на екрана на компютъра.Пръстите й сега бяха неподвижни,изражението й изненадано и неудобно.Почаках,но тя не каза нищо друго.
- Нещо не е наред ли? - да не би Нютънови да се опитваха да пробутат лоши чекове?
- Не,не - измърмори тя бързо,поглеждайки ме със странен блясък в очите.Изглежда потискаше някакво вълнение.Напомняше ми за Джесика,когато имаше някаква нова клюка,която умираше да сподели.
- Ще искаш ли разпечатка на баланса си? - попита г-жа Станли нетърпеливо.Не ми беше навик - сметката ми растеше толкова бавно и предвидимо,че не беше трудно да смятам и на ум.Но смяната на тона й ме направи любопитна.Какво имаше на помпютърния екран,което я удивляваше?
- Разбира се - съгласих се.
Тя натисна един клавиш и принтера бързо изплю кратък документ.
- Заповядай - тя издърпа хартията с такава бързина,че се скъса на две. - Оп-а,съжалявам за това - тя се разрови из бюрото,без да среща погледа ми,докато не намери ролка с тиско.Тя залепи двете парчета и ми ги връчи.
- Ъ,благодаря - промърморих аз.С листа в ръка,се обърнах и се насочих към предната врата,поглеждайки набързо да видя дали можех да разбера какъв беше проблема на г-жа Станли.
Мислех,че сметката ми трябва да е достигнала около 1 535 долара.Грешах,беше 36,50,а не 35.
И имаше 20 бона отгоре.
Замръзнах на мястото си,опитвайки се да разбера числата.Сметката беше 20 000 долара повече от депозита ми днес,който беше добавен правилно вчера.
За кратка минута обмислих да затворя сметката си.Но,въздъхвайки веднъж,се върнах към тезгяха,където г-жа Станли чакаше с озарени,любопитни очи.
- Има някаква компютърна грешка,г-жо Станли - казах й аз,подавайки й листа хартия - Трябва да са само 1 536,50.
Тя се засмя конспираторски.
- Помислих си,че изглежда малко странно.
- В мечтите ми,нали? - засмях се и аз,учудвайки се на нормалния ми тон.
Тя пишеше.
- Виждам проблема тук...показва депозит от двадесет хиляди от преди три седмици от...хммм...друга банка,изглежда.Бих си представила,че някой е сбъркал числата.
- Колко ще загазя,ако тегля от тези пари? - подразних аз.
Тя се засмя разсеяно,като продължи да пише.
- Хммм - каза тя отново,челото й се набразди от три широки бръчки - Изглежда е бил трансфер по кабел.Нямаше много такива.Знаеш ли какво?Ще го дам на г-жа Джеранди да го погледне... - гласът й се изгуби като тя се обърна настрани от компютъра,извивайки врат към отворената врата зад нея.
- Шарлът,заета ли си? - извика тя.
Нямаше отговор.Г-жа Станли взе листа и бързо мина през вратата към където вероятно бяха офисите.
Гледах след нея за минутка,но тя не се появи.Обърнах се и гледах разсеяно през прозорците,гледайки как дъжда се стича по стъклото.Дъждът се стичаше в непредвидими струи,понякога изкривчвайки се от вятъра.Не следях времето докато чаках.Опитвах се да оставя ума си да се рее из празното,мислейки на нищо,но не можех да се върна в онова състояние на полусъзнание.
След време чух гласове зад мен отново.Обърнах се да видя г-жа Станли и съпругата на д-р Джеранди да идват в предната стая със същата учтива усмивка на лицата и на двете.
- Съжалявам за това,Бела - каза г-жа Джеранди - Трябва да мога да оправя това с един кратък телефонен разговор.Можеш да почакаш,ако искаш - тя жестикулира към ред столове срещу стената.Изглеждаха така сякаш принадлежаха на нечия трапезна маса.
- Добре - съгласих се аз.Отидох до столовете и седнах точно в средата,изведнъж пожелавайки си да имах книга.Не бях чела нищо от известно време,извън училище.И дори тогава,когато някаква абсурдна любовна история беше в учебното съдържание,аз мамех с бележки.Беше облекчение,че сега работехме по Животинска ферма.Но трябва да има и други безопасни книги.Политически трилъри.Мистерии с убийства.Убийствата на гризли не бяха проблем,стига да нямаше някакъв романтичен романтичен под-сюжет,с който да се разправям.
Отне достатъчно дълго,че се раздразних.Беше ми омръзнало да гледам скучната сива стая,без и една картина,която да разведри празните стени.Не можех да гледам г-жа Станли докато разбъркваше купчина листа,спирайки от време на време,да въведе нещо в компютъра - тя ме погледна веднъж,и когато срещна погледа ми изглежда и стана неудобно и изпусна папка.Можех да чуя гласа на г-жа Джеранди,слаб шепот носещ се от дъното на стаята,но беше достатъчно за да ми каже,че е излъгала за нужната продължителност на разговора.Беше много повече отколкото би се очаквало от някой да държи ума си празен,и ако не приключеше скоро нямаше да мога да се справя.Щеше да трябва да мисля.Паникьосах се тихичко,опитвайки се да измисля безопасна тема за мислене.
Бях спасена от появата на г-жа Джеранди.Усмихнах й се с благодарност,когато тя показа главата си през вратата,дебелата й снежна коса веднага прикова вниманието ми.
- Бела,имаш ли нещо против да дойдеш? - попита тя и осъзнах,че има телефон притиснат до ухото й.
- Не - измърморих аз,когато тя изчезна.

Г-жа Станли трябваше да отключи полу-вратата в края на тезгяха,за да ме пусне да мина.
Усмивката й беше разсеяна,тя не срещна очите ми.Бях абсолютно сигурно,че тя планира да подслушва.
Умът ми прехвърли вероятните възможности,докато бързах към офиса.Някой переше пари през сметката ми.Или Чарли вземаше подкупи,а аз развалях прикритието му.Но кой би имал толкова пари,че да подкупва Чарли?Може би Чарли беше в мафията,взимаше подкупи и използваше сметката ми,за да пере пари.Не,не можеше да си представя Чарли в мафията.Може би беше Фил.Все пак какво всъщност знаех аз за Фил?
Г-жа Джеранди все още беше на телефона,и помръдна брадичката си към металния сгъваем стол пред бюрото й.Тя пишеше бързо на гърба на един плик.Седнах,чудейки се дали Фил нямаше тъмно минало и дали отивах в затвора.
- Благодаря ви,да.Ами,мисля,че това е всичко.Да,да.Благодаря ви много за помощта - г-жа Джеранди изхаби усмивка в телефона преди да затвори.Не изглеждаше ядосана или навъсена.По-скоро развълнуване и объркана.Което ми напомни за г-жа Станли в коридора.За момент си поиграх с идеята да изскоча пред вратата и да я уплаша.
Но г-жа Джеранди проговори.
- Ами,изглежда имам много добри новини за теб...въпреки,че не мога да си представя,че не си информирана за това - тя ме погледна критично,сякаш очакваше да се плесна по челото и да кажа " О,ТЕЗИ двадесет бона! Напълно ми се изплъзна от ума!"
- Добри новини? - подтикнах я аз.Думите намекваха,че тази грешка беше прекалено сложна,за да я разнищи и беше с впечатлението,че бях по-богата от колкото мислеше преди няколко минути.
- Ами,ако наистина не знаеш...тогава поздравления! Получила си стипендия от... - тя погледна плика,където беше си записала - от Пасифик Нортуест Тръст.
- Стипендия? - повторих аз,не вярвайки.
- Да,не е ли вълнуващо?Божичко,ще можеш да отидеш в който колеж поискаш!

До края главата доста ме обърка. Laughing

Засега това е единствената част, за която ми е все едно, че е отрязана от "Здрач". Не ми изглежда особено интересна. Освен, ако няма продължение ... Razz

Има продължение,но и то не е много интересно,и общо взето аз също не се вълнувам много от отрязването на тази глава,щеше да е най-скучната

Точно в този момент,докато тя сияеше щастливо,аз разбрах точно от къде бяха дошли парите.Въпреки внезапния приток на гняв,подозрение,оскърбление,и болка,се опитах да говоря спокойно.
- Стипендия,която депозира двадесет хиляди долара в сметката ми - отбелязах аз - вместо да плати на училището.Без никакъв начин да са сигурни,че изобщо ще използвам парите за учене.
Реакцията ми я обърка.Тя изглежда се обиди от думите ми.
- Би било много не-мъдро да не използваш парите по предназначението им,Бела,скъпа.Това е еднократен шанс.
- Разбира се - казах раздразнено - и тези Пасифик Норт Тръст споменаха ли защо точно са ме избрали?
Тя отново погледна бележките си,леко намръщване по лицето й заради тона ми.
- Много е престижно - не дават такива стипендии всяка година.
- Обзалагам се.
Тя ме погледна,след това погледна настрани.
- Банката в Сиатъл,която отговаря за превода ме препрати към човека,който се занимава с разпределението на стипендиите.Той каза,че тази стипендия се дава на базата на заслуги,пол и място.Дава се на ученички от малки градове,които нямат възможностите,които има в големите градове.
Изглежда някой си мислеше,че е забавен.
- Заслуги? - попитах неодобрително - Успехът ми е среден.Мога да назова три момичета във Форкс,чиито оценки са по-високи от моите и една от тях е Джесика.Освен това - никога не съм кандидатствала за тази стипендия.
Тя беше много объркана сега,вдигайки химикалката си и оставяйки я отново,играейки си с колието,което носеше.Тя отново прегледа бележките си.
- Той спомена това... - тя държеше очите си на плика,не неше сигурна какво да прави с поведението ми. - Те не приемат молби.Те преглеждат отхвърлените кандидати за други стипендии и избират ученик,за когото мислят,че е бил нечестно пренебрегнат.Те са взели името ти от молба,която си изпратила за базирана на заслуги финансова помощ за университета Вашингтон.
Усетих как краищата на устните ми се извиха надолу.Не знаех,че тази молба е била отхвърлена.Беше нещо,което бях попълнила много отдавна,преди...
И не бях следвала с други възможности,въпреки,че крайните срокове минаваха.
Не можех да се фокусирам върху бъдещето.Но университета във Вашингтон беше единственото място,което би ме държало близо до Чарли.
- Как вземат отхвърлените молби? - попитах монотонно.
- Не съм сигурна,скъпа - г-жа Джеранди не беше доволна.Тя искаше вълнение,а получаваше враждебност.Иска ми се да имаше начин да й обясня,че нативността не беше предназначена за нея. - Но администратора остави телефонния си номер в случай,че имам въпроси - може сама да му се обадиш.Сигурна съм,че ще те увери,че тези пари наистина са предназначени за теб.
Изобщо не се съмнявах в това.
- Бих искала номера му.
Тя бързо го написа на парченце хартия.Отбелязах си в ума си анонимно да даря един пакет пост-ит бележки на банката.
Номерът беше от далечно разстояние.
- Предполагам,че не е оставил имейл адрес? - попитах скептично.Не исках да надувам сметката на Чарли.
- Всъщност остави - тя се усмихна,радостна да има нещо,което да искам.Тя се пресегна през бюрото да напише още един ред на парченцето хартия.
- Благодаря,ще се свържа с него веднага щом се прибера - устата ми беше твърда линия.
- Миличка - г-жа Джеранди каза колебаейки се - трябва да се радваш за това.Това е чудесна възможност.
- Няма да взема двадесет хиляди долара,които не съм заслужила - отговорих аз,опитвайки се да държа ръба на оскърблението извън гласа си.
Тя прехапа устна и отново погледна надолу.И тя си мислеше,че съм луда.Е,щях да я накарам да го каже на висок глас.
- Какво? - настоях аз.
- Бела - тя направи палза със стиснати зъби - Всъщност е повече от двадесет хиляди долара.
- Извинете? - задавих се. - Повече?
- Всъщност двадесет хиляди е само първоначалното заплащане.От сега нататък ще получаваш по пет хиляди долара до края на колежанската си кариера.Ако решиш да специализираш,стипендията ще продължи да го плаща! - тя отново се развълнува като ми каза това.
Отначало не можех да говоря,бях прекалено вбесена.Пет хиляди долара на месец за неограничен период от време.Исках да разбия нещо.
- Как? - успях да кажа.
- Не разбирам какво имаш предвид.
- Как ще получавам по пет хиляди долара всеки месец?
- Ще бъде свързано към сметката ти тук - отговори тя,озадачена.
Имаше кратка секунда на тишина.
- Бих искала да закрия сметката си сега - казах с плосък глас.
Отне ми петнадесет минути да я убедя,че не се шегувам.Тя имаше не секващ списък с причини,поради които това би било лоша идея.Спорех разгорещено,докато най-накрая не осъзнах,че беше притеснена за това да ми даде двадесетте хиляди.
Даваха ли толкова много на ръка?
- Вижте,г-жо Джеранди - уверих я аз - Просто искам да изтегля моите 1 500 долара.Наистина бих го оценила,ако върнете другите пари там,от където са дошли.Аз ще се разбера с този... - погледнах към листчето - Исак Рандал.Наистина е грешка.
Това изглежда я успокои.
След около двадесет минути,със ролка от банкноти 1 500 долара и 50 цента в джоба,избягах от банката с облекчение.Г-жа Станли и г-жа Джеранди стояха една до друга на тезгяха,гледайки след мен ококорено.

Честно казано тази глава доста ме отегчи... нямаше кой знае колко интересни неща, по-скоро само ме обърка. Пък и е доста съмнително. Имах чувството, че чета откъс от криминален роман, не от "Новолуние". Добре, че са я махнали.

» ако можехте да замените някой от актьорския състав за "Здрач" и "Новолуние"...
» Трейлъра на Новолуние!!!
» New Moon(Новолуние)
» New Moon (Новолуние)
» Twilight (Здрач)