Отрязани глави от Здрач и Новолуние

Сцена две : същата нощ,след купуването на мотоциклетите и посещението на Джейкъб за пръв път...

Затръшнах вратата след мен и извадих фонда си за колежа от джоба си.
Изглеждаше доста малко,навито на ролка в дланта ми.Пъхнах го в един не връзващ се чорап и го пъхнах в дъното на чекмеджето ми за бельо.Вероятно не най-отигиналното място да скриеш нещо,но щях да се тревожа за нещо по-креативно по-късно.
В другия ми джоб бе откъснатото листче с телефона и имейла на Исак Рандал.
Изкопах го и го положих на клавиатурата,след това натиснах копчето и започнах да потропвам с крак,докато чаках екрата на се съживи.
Когато се свързах,отворих безплатния си имейл акаунт.Забавих се,отделяйки време да изтрия планината от спам,която се беше натрупала за няколкото дни от последния път,когато бях писала на Рене.След време се освободих от работата и отворих прозорец за ново съобщение.
Имейл адресът беше за И.Рандал и предположих,че ще отиде директно до човека,който исках.

Скъпи господин Рандал,написах.
Надявам се,че помните днешния разговор с г-жа Джеранди от Федералната Банка на Форкс.Името ми е Изабела Суон и очевидно си мислите,че съм била наградена с много щедра стипендия от компанията на Пасифик Нортуест Тръст.
Съжалявам,но не мога да приема тази стипендия.Помолих парите,които вече получих,да бъдат върнати на сметката,от която са дошли,и затворих моята сметка във Федералната Банка на Форкс.Моля,дайте стипендията на друг кандидат.
Благодаря ви,И. Суон

Отне ми няколко опита да го докарам да звучи добре - формално,и финално.
Препрочетох го два пъти преди да го пратя.Не бях сигурна какви указания г-н Рандал беше получил за фалшивата стипендия,но не можех да видя вратички в отговора си.

* * * * *

Сцена три : няколко седмици по-късно,точно преди "срещата" на Бела и Джейкъб с мотоциклетите...

Когато се върнах,взех пощата,докато влизах.Бързо прегледах сметките и обявите,докато не стигнах до писмото,което беше най-отдолу в купчината.
Беше обикновен бизнес-плик,адресиран до мен - името ми написано на ръка,което беше необичайно.Погледнах към адреса на подателя с интерес.
Интерес,който бързо се превърна в нервно гадене.Писмото беше от Пасифик Нортуест Тръст,отдел разпределение на стипендиите.Нямаше адрес на улица под името.
Вероятно е просто официално признание на отказа ми,помислих си.Нямаше причина да съм нервна.Изобщо никаква причина,освен малкия детайл,че да мисля за всяка част от това прекалено крайно можеше да ме изпрати надолу по спиралата към земята на зомбитата.Само това.
Оставих останалата част от пощата на масата за Чарли,събрах си учебниците от пода на всекидневната,и побързах нагоре по стълбите.Щом бях в стаята си,заключих вратата и разкъсах плика,за да го отворя.Трябваше да помня да стоя ядосана.Ядът беше ключа.

Скъпа госпожице Суон,
Позволете ми официално да Ви поздравя за това,че сте наградена с престижната Дж Никълъс стипендия на Пасифик Нортуест Тръст.Тази стипендия се отпуска рядко и трябва да сте горда,че комисията по разпределянето е избрала Вашето име за тази чест.
Имаше няколко малки трудности във връчването на стипендията Ви,но моля не се тревожете. Лично се погрижих да има възможно най-малко неудобства.Моля,намерете затворен чек за двадесет и пет хиляди долара,първоначалната вноска плюс парите за първия месец.
Още веднъж Ви поздравявам за постижението Ви.Моля приемете най-добрите пожелания на Корпорацията Пасифик Нортуест за Вашата предстояща колежанска кариера.
Искрено,
И. Рандал

Ядът не беше проблем.
Погледнах плика и бях достатъчно сигурна,че вътре имаше чек.
- Кои са тези хора? - изръмжах през стиснати зъби,смачквайки писмото,с една ръка на стегната топка.
Вбесена се втурнах към кошчето за боклук,да изкопая телефонният номер на г-н И.Рандал.Не ме интересуваше дали е на дълго разстояние - това щеше да бъде наистина кратък разговор.
- По дяволите! - изсъсках.Кошчето беше празно.Чарли беше изхвърлил боклука ми.Хвърлих плика с чека на леглото и отново изгладих писмото.Беше на хартия на компанията,с Пасифик Нортуест Отдел по Разпределение на Стипендиите написано с тъмно зелено отгоре,но нямаше информация,нито адрес,нито телефонен номер.
- По дяволите!
Седнах на ръба на леглото и се опитах да мисля ясно.Очевидно,щяха да ме игнорират.Няма как да се бях изразила по-ясно,така че не беше неразбирателство.
Вероятно няше да има значение,ако се обадех.
Така че имаше само едно нещо,което можех да направя.
Отново смачках писмото,смачквайки също и плика с чека,и слязох долу.
Чарли беше във всекидневната,телевизора беше с усилен звук.
Отидох до кухненската мивка,и хвърлих хартиената топка вътре.След това се разтършувах из чекмеджето от боклуци,докато намеря кутия кибрит.Запалих една клечка,и я бутнах внимателно в гънките на хартията.Запалих още една и направих същото.Почти се пресегнах за трета,но хартията вече гореше равномерно,така че не беше нужно.
- Бела? - Чарли се надвика с телевизора.
Бързо пуснах водата,усещайки чувство на задоволство като силата на водата сплеска пламъците в пепелива каша.
- Да,тате - пъхнах кибрита обратно в чекмеджето,и го затворих тихичко.
- Мирише ли ти на пушек?
- Не,тате.
- Хмпф.
Изплакнах мивката,уверявайки се,че всичката пепел мина през канала,и след това пуснах боклуко-мелачката за всеки случай.
Върнах се в стаята си,чувствайки се леко успокоена.Можеха да ми изпращат колкото си искат чекове,помислих си злобно.Винаги можех да си купя още кибрит,когато свърши.

* * * * *

Сцена четири : по време на периода,през който Джейкъб я избягва...

На прага имаше колет от ФедЕкс.Вдигнах го любопитно,очаквайки адрес на подателя от Флорида,но беше изпратено от Сиатъл.Нямаше подател написан на кутията.
Беше адресирано до мен,не го Чарли,за това го взех на масата и разкъсах пакета,за да го отворя.Веднага щом видях тъмно зеленото лого на Пастифик Нортуест Тръст се почувствах така,сякаш стомашният грип се връщаше.Седнах на най-близкия стол без да гледам писмото,гневът бавно се натрупваше.
Дори не можех да се накарам да го прочета,въпреки,че не беше дълго.Извадих го,сложих го с лицевата част надолу, и по погледнах безразлично в кутията,за да видя какво има вътре.Беше набъбнал плик.Беше ме страх да го отворя,но бях достатъчно ядосана и го измъкнах така или иначе.
Устните ми бяха твърда линия като разкъсах хартията,без да се мъча да отворя закопчалката.Имах достатъчно с какво да се разправям сега.Не ми трябваше няпомняне или раздразнението.Бях шокирана,но не и изненадана.Какво друго можеше да бъде освен това - три дебели пачки от банкноти,увързани грижливо с ластици.Не ми трябваше да поглеждам писмото.Знаех точно колко ще се опитват да ми пробутат в ръцете.Тридесет хиляди долара.

Вдигнах плика предпазливо като станах,и се обърнах да го пусна в мивката.Кибрита беше най-отпред в чекмеджето,точно където го бях оставила последния път.
Извадих една клечка и я запалих.
Гореше все по-близо до пръстите ми като гледах отвратителния плик.Не можех да накарам пръстите ми да го пуснат.Развях клечката преди да ме изгори,лицето ми се изкриви в отвратена гримаса.
Взех писмото от масата,смачквайки го на топка и го хвърлих в другия раздел на мивката.Запалих още една клечка и я бутнах в хартията,гледайки със злобно задоволство докато гореше.Загряване.Пресегнах се за още една клечка.Отново,държах я запалена над плика.Отново,изгоря почти до пръстите ми преди да я хвърля върху пепелта на писмото.Не можех просто така да изгоря тридесет хиляди долара.
И какво щях да правя с това?Нямаше адрес,на който да го върна - бях доста сигурна,че компанията всъщност не съществуваше.
И след това се сетих,че имах един адрес.
Пъхнах парите обратно в кутията,откъсвайки етикета,така че ако някой друг го намереше щеше да е невъзможно да го свърже с мен,и се отправих към пикапа си,мърморейки несвързано по целия път.Обещах си,че ще направя нещо особено неразумно с мотоциклета си тази седмица.Щях да се захвана с каскадьорски скокове ако трябваше.
Намразих всеки сантиметър от пътя докато карах през дърветата,стискайки зъби докато ме заболя челюстта.Кошмарите щяха да са ужасни тази вечер - това просто си го просеше.Дърветата се отвориха сред папратите,и карах ядосано през тях,оставяйки двойна линия от смачкани,сълящи стебла зад себе си.Спрях пред вратата и го хвърлих неутрално.
Къщата изглеждаше точно същата,болезнено празна,мъртва.Знаех,че проектирах собствените си чувства в къщата,но това не променяше начина,по който ми изглеждаше.Внимавайки да не гледам през прозорците,отидох до предната врата.Отчаяно си мечтаех само за една минута да съм зомби отново,но вцепенението отдавна го нямаше.
Оставих кутията внимателно на прага на изоставената къща,и се обърнах да си тръгна.
Спрях на най-горната стълба.Не можех просто да оставя купчина пари пред вратата.Това беше почти толкова лошо,колкото да ги изгоря.
Със въздишка,държейки очите си сведени,се обърнах и грабнах обиждащата кутия.Може да ги даря анонимно за добра кауза.Благотворителност за хора със заболявания на кръвта,или нещо такова.
Но клатех главата си като се връщах обратно към пикапа.Парите си бяха негови,и по дяволите,той щеше да ги задържи.Ако ги откраднеха от верандата му,щеше сам да си е виновен.
Прозорецът ми беше отворен,и вместо да излизам,хвърлих кутията с всичка сила към вратата.
Никога не съм имала точен мерник.Кутията се разби шумно през предния прозорец,оставяйки дупка,толкова голяма,че изглеждаше все едно бях хвърлила перана машина.
- О,по дяволите! - задъхах се високо,покривайки лице с ръцете си.
Трябваше да знам,че каквото и да правех,само щях да направя нещата по-зле.
За щастие,тогава ядът се появи отново.Той сам си беше виновен,напомних си аз.Просто му връщах това,което му принадлежеше.Беше негов проблем,че беше направил това такова задължение.А и звукът на чупещото се стъкло беше някак си готин - накара ме да се чувствам малко по-добре по един перверзен начин.
Не се бях убедила съвсем,но изкарах пикапа от неутралното и си тръгнах.Това беше най-близкото до връщане на парите от където бяха дошли.И сега имах удобна схема докрай - хвърли за следващия месец.Беше най-доброто,което можех да направя.
Премислих го стотици пъти след като се върнах вкъщи.Потърсих стъклари в телефонния указател,но нямаше непознати,които да помоля за помощ.Как щях да обясня адреса?Дали Чарли щеше да ме арестува за вандлизъм?
* * * * *

Сцена пет : първата нощ,когато Алис се връща,след като е видяла Бела да се "самоубива"...

- Джаспър не е поискал да дойде с теб?
- Не одобряваше да се намесвам.
Подсмръкнах.
- Не си единствената,която се намеси.
Тя се стегна,и след това се отпусна.
- Това има ли нещо общо с дупката в предния прозорец на къщата ми и кутията пълна със стотачки на пода във всекидневната?
- Има - казах ядосано - Съжалявам за прозореца.Беше инцидент.
- С теб обикновено е така.Какво е направил?
- Нещо,наречено Пасифик Нортуест Тръст ми даде много странна и настойчива стипендия.Не беше голямо прикритие.Имам предвид,не мога да си представя,че е искал да знам,че е той,но се надявам,че не мисли,че съм толкова глупава.
- Ах,този голям измамник - измърмори Алис.
- Именно.
- А ми каза на мен да не гледам - тя поклати глава раздразнено.

* * * * *

Сцена шест : с Едуард,нощта след Италия,в стаята на Бела...

- Има ли причина,поради която опасността не може да ти устои повече отколкото аз мога?
- Опасността не се опитва - промърморих аз.
- Разбира се,звучи сякаш активно си търсела опасност.Какво си мислеше,Бела?От главата на Чарли видях колко пъти си била в спешното напоследък.Споменах ли,че съм ти бесен?
Тихият му глас звучеше повече наранен отколкото ядосан.
- Защо?Това не е твоя работа - казах аз смутена
- Всъщност,определено помня,че ти обеща да не правиш нищо безрасъдно.
Опровержението ми беше ловко.
- А ти не обеща ли нещо,за не-намесване?
- Когато ти пресичаше линията,аз си спазвах моята част от сделката.
- О,така ли?Три думи,Едуард : Пасифик.Нортуест.Тръст.
Той вдигна глава,за да ме погледне,изражението му беше изцяло объркано и невинно - прекалено невинно изглеждаше.Беше мъртво издаване.
- Това трябва ли да ми е познато?
- Това е просто обидно - оплаках се аз - За колко тъпа ме мислиш?
- Нямам идея за какво говориш - каза той,очите му разширени.
- Все едно - измърморих аз.

* * * * *

Сцена седем,приключването на тази тема : същата вечер/сутрин,когато отиват в същата на Кълънови да гласуват...

Изведнъж,лампата на верандата светна и можех да видя Есме да стои на прага.
Нейната вълниста,карамелена коса беше прибрана,и имаше някакъв вид мистрия в ръката.
- Всички ли са вкъщи? - попитах с надежда,като се качвах по стълбите.
- Да - когато тя проговори прозорците изведнъж се изпълниха със светлина.
Погледнах през най-близкия,за да видя кой ни е забелязал,но плоския тиган с плътна,сивкава каша на стола привлече погледа ми.Погледнах гладката перфектност на стъклото,и осъзнах какво правеше Есме на верандата с мистрия в ръката.
- О,по дяволите,Есме!Наистина съжалявам за прозореца!Щях да...
- Не се притеснявай - тя ме прекъсна през смях - Алис ми разказа историята, и трябва да кажа,не бих те винила,че си го направила нарочно - тя погледна сина си,който гледаше към мен.
Повдигнах една вежда.Той погледна настрани и промърмори нещо неясно за харизани коне.

Превод : Яна Кисьова

Ако Джейкъб не беше нарушил правилата

Най - голямата разлика (а тя е ОГРОМНА разлика) между първата чернова на Новолуние и крайния екземпляр е тази : всъщност Бела така и не разбира какво не е наред с Джейкъб.Тогава книгата беше по-кратка и изпускаше съдбоносните 70 страници,където Джейкъб и Бела споделят тайните си и скрепяват взаимоотношенията си до нещо превъзхождащо приятелството.
( Преди да продължите нататък,не оставяйте тази версия да ви обърка.Това "не се случва наистина". Когато познанието ми относно характера на Джейкъб нарастна,тази първоначална версия ми изглеждаше все по-неправдоподобна. ( Естествено,че Джейкъб щеше да наруши правилата - та това е Джейкъб!). Това е като скелет - само кости и никаква плът.)
Опитайте се да си го представите : Бела отива в същата на Джейкъб,за да настоява да узнае истината за "култа".Джейкъб се появява заедно със Сам и останалите и се съгласява да говори с Бела насаме.Той я заразява ( поради липса на по-подходяща дума) и тя е с разбито сърце за втори път в книгата.Добре,всичко това звучи познато.Но тогава,онази нощ...нищо не се случи.Джейкъб не наруши правилата и не скача през прозореца й,за да говори с нея.Той не й подсказва нищо,за да й помогне да разбере онова,което тя вече знае.Бела е все още изолирана,сама.Тя няма представа,че Виктория и върколаците са някъде навън,тя преследвайки я,а те - защитавайки я.
Бела е прекалено уморена,за да приеме "не" за отговор от Джейкъб.Тя няма същите проблеми със себеуважението,които пречеха във взаимоотношенията й с Едуард в началото на Новолуние,за да я спрат тук.Не,Джейкъб й дължи нещо повече от това,по дяволите,и тя има намерение да си го получи.
Но тя не може да го намери и в края на краищата,търсенето й я отвежда към върховете на скалите.Тя си спомня,че е гледала как "бандата" потъва в забвание - а вие знаете колко пристрастена е тя към своите халюцинации.В тази версия гмуркането от скалата е нейно вдъхновение.Когато Джейкъб й спасява живота този път,връзката помежду им бива обърната на 180 градуса от крайния вариант...

- Как ще излезем оттук? - задавих се аз и изплюх думите.Сега ми беше толкова студено,че не можех да усетя много,освен топлината на тялото му,докато ме държеше внимателно над вълните,и болезненото чувство в гърба ми.Изглежда течението вървеше срещу краката ми,без желание да спира,но те бяха вкочанени и може би си въобразявах.
- Аз ще те измъкна на плажа.Ти ще се отпуснеш,сякаш си в безсъзнание и без да се бориш.Това ще улесни нещата.
- Джейк - казах аз разтревожено - Течението е прекалено силно.Вероятно сам няма да се справиш,а както остава да теглиш и мен.
- Извадих те на повърхността,нали? - държеше ме прекалено стегнато,за да видя лицето му,но гласът му звучеше леко самодоволен.
- Така е - съгласих се колебливо - Как го направи?Течението...
- По-силен съм от теб.
Щях да поспоря,но водата реши да излезе от стомаха ми точно в този миг.
- Добре - каза той,когато спрях да повръщам - Трябва да те извадя оттук.Помни,стой мирна.
Бях прекалено слаба,за да споря,но се ужасявах да напусна безопасността на скалата и да се оставя вълните отново да ме погълнат.Колкото и примирена да бях с мисълта за удавяне преди две минути,сега се страхувах.Не исках да се връщам обратно в тъмнината.Не исках водата отново да покрие лицето ми.
Можех да усетя кога Джейкъб се отблъсна от скалата.Аз се отпуснах и той все още ме държеше в ръцете си,докато драпаше към брега.Пенещата се вода се пресегна за нас,а аз се паникьосах и започнах да ритам с крака.
- Спри с това - сопна се той.
Опитах да се отпусна и бе по-трудно,отколкото бих помислила,въпреки че моите уморени сгърчени крайници не искаха нищо повече от това да застинат в покой.
Беше изумително - стрелкахме се през водата,сякаш невидима линия ни теглеше към брега.Джейкъб беше най-силният плувец,който някога бях виждала.
Тласъцит и ревът на течението бяха сякаш безпомощни дори да нарушат строгия маршрут,който той разсичаше сред вълните.И беше бърз.С темпото на световен рекордьор.
Тогава усетих пясъкът да драска стъпалата ми.
- Добре,можеш да се изправиш,Бела.
В момента,в който ме пусна,паднах по лице във вълните,които бяха на височината на коленете ми.Той ме вдигна,преди да успея да се нагълтам с още вода,хвърляйки ме лесно на рамото си,и закрачи през пясъка.Не каза нищо,но дишането му звучеше раздразнено.
- Натам - промърмори на себе си и смени посоката.Единственото,което виждах,докато се клатех от рамото му,бяха босите му крака,оставящи огромни стъпки в мокрия пясък.
Той ме постави на някакъв пясъчен участък,който всъщност ми се стори сух.Тук беше тъмно - осъзнах,че се намираме в плитка пещера,която приливът бе издълбал в скалата.Дъждът не ме валеше пряко,но малки пръски ръмеж отскачаха от пясъка отвън и ме уцелиха.
Треперех толкова силно,че зъбите ми тракаха - звукът беше като от множество кастанети.
- Ела тук - каза Джейкъб,но нямаше нужда да помръдвам.Той уви топлите си ръце около мен и ме задържа плътно до голите си гърди.Аз потреперих,но той не помръдваше.Кожата му беше прекалено топла - сякаш треската се завръщаше.
- Не замръзваш ли? - изпелтечих аз.
- Не.
Почувствах се засрамена.Не стига,че показателно ме бе надвил във водата,ами сега трябваше да се чувствам дори по-слаба.
- Такава съм слабачка - промърморих аз.
- Не,наред си - горчивината беше там,в гласа му.Продължи бързо,без да ми дава шанс да го попитам какво има предвид - Имаш ли нещо против да ми кажеш какво,по дяволите,си мислеше,че правиш? - настоя той.
- Скално скачане.Ободряване - невероятно,но в стомаха ми все още имаше вода.Избра този момент за завръщането си.
Той изчака,докато отново можех да дишам.
- Изглежда си се забавлявала.
- Така беше,докато не паднах във водата.Не трябва ли да намерим помощ или нещо подобно? - зъбите ми все още тракаха,но той разбра какво казах.
- Те идват.
- Кой идва? - попитах недоверчиво и изумена.
- Сам и останалите.
Направих гримаса :
- От къде ще знаят,че се нуждаем от помощ? - тонът ми бе скептичен.
Той изсумтя :
- Понеже ме видяха да бягам и да се хвърлям от скалата след теб.
- Наблюдавал си ме? - обвиних го аз със слабо възмущение.
- Не,чух те да пищиш.Ако те бях видял,щях да те спра.Беше много глупава постъпка,да знаеш.
- Приятелите ти го правят.
- Те са по-силни от теб.
- Аз съм добре плувкиня - протестирах аз,въпреки че фактите ми противоречаха.
- В кръгло басейнче - заспори той - Бела,там долу е като ураган.Въобще ли не помисли за това?
- Не - признах аз.
- Глупава постъпка - повтори той.
- Да - съгласих се с въздишка.Беше толкова студено и аз бяха тъй уморена.
- Стой будна - Джейкъб ме разтърси грубо.
- Престани - съвзех се аз - Няма да заспя.
- Тогава отвори очи.
В интерес на истината,не бях осъзнала,че са затворени.Това не му го казах.
Просто ги отворих и отвърнах :
- Добре.
- Джейкъб? - гласът се понесе ясен,въпреки шумния вятър и плясъка на вълните.
Беше много дълбок.
Джейкъб се наклони,за да не изкрещи в ухото ми :
- В пещерата,Сам!
Не ги чух да приближават.Ненадейно,малката пещера се изпълни с тъмни,кафеви крака.
Аз погледнах нагоре,знаейки,че очите им са изпълнени с недоверие и гняв,наясно с близостта на Джейкъб.Ръцете му се сключиха закрилнически около мен,но изведнъж се полувствах все едно аз съм защитничка.
Спокойното лице на Сам бе първото,което видях.Заля ме объркващо чувство на дежа ву.Тъмната пещера не беше по-различна от гората вечер,но аз пак лежах слаба и безпомощна в краката му.Той ме спасяваше отново.Хвърлих му гневен поглед,раздразнена.

- Тя добре ли е? - попита той Джейкъб със самочувствието на единствен възрастен сред деца.
- Добре съм - изръмжах аз.
- Никой не ме чуваше.
- Трябва да я постоплим - става сънлива - отвърна му Джейкъб.
- Ембри? - повика Сам и едно от момчетата излезе напред,за да подадае на Джейкъб вързоп с одеала.Заповедната нотка в гласа на Сам ме раздразни до краен предел.
Сякаш нито едно от тях не можеше да направи нищо,докато той не позволи това.
Смръщих се гневно срещу него,докато Джейкъб ме завиваше с грубото одеало.
- Да я махнем оттук - нареди Сам хладно.Той се наведе към мен с разтворени ръце,но спря,когато внезапно се дръпнах от него.
- Държа я,Сам - каза Джейкъб и,слагайки ръце под мен,ме повдигна неуверено,докато се изправяше на крака.
- Мога да ходя - запротестирах аз.
- Добре - Джейкъб ме постави на земята и зачака.
Коленете ми омекнаха.Сам ме улови,докато падах;инстинктивно се стегнах в ръцете му.
Джейкъб ме грабна отново,дърпайки ме надалеч от Сам и ме залюля в ръцете си.
Беше абсурдно силен за възрастта си.Начумерих се яросно,докато Сам ме загръщаше с одеалото наново.
- Пол,носиш ли дъждобрана?
Друго момче пристъпи напред без да проговаря и прибави полиетиленов плат,за да покрие одеалата.
В този момент,увита в защитните платове,забелязах,че Сам и останалите не бяха по-облечени от Джейкъб.Предположих,че Джейкъб се е освободил от повечето си дрехи,преди да скочи след мен,но те всички бяха с боси крака и голи гърди,всеки един носеше само чифт къси панталони или срязани дънки,морки заради дъжда.Дъждовни капки се процеждаха от косите им и продължаваха надолу като рекички по гладката,кафява кожа на гърдите им;те изглежда не забелязваха.
Изпод камарата ми от одеала,аз потреперих неконтролируемо и се почувствах като нелепо бебе.
- Да тръгваме - нареди Сам и те излязоха от пещерата.
Имаше път,който идваше от плажа.Те се изкатериха ловко нагоре по стръмната пътека,Джейкъб бе бърз колкото останалите.Никой не му предложи помощта си,а и той не я поиска.Изглежда на него не му пречеше,че ръцете му не са свободни.
Нито веднъж не се препъна.
Сам и останалите трима избързаха напред и докато ги гледах да се катерят с лекотата на планински козал,ми направи впечатление колко добре съответстваха на пейзажа.Сливаха се в хармония с цветовете на скалите и дърветата,с движението на вятъра;тук им бе мястото.
Хвърлих поглед към Джейкъб и той също съответстваше.Облаците и бурята и гората съвършено оформяха новото му лице.Изглеждаше дори по-естествен,повече удома,отколкото моят щастлив Джейкъб някога бе изглеждал,докато се размотаваше из самодейно направения си гараж,неговото собствено малко кралство.Беше обезпокойтелно.

!!! Има продължение!!!

Да... тази част със стипендията така и не я разбрах съвсем, няма и да я разбера. laughing

"Ако Джейкъб не беше нарушил правилата" е интересна, с нетърпение чакам продължението! рибка

Достигнахме повърхността много по-надолу по пътя,отколкото смеех да се надявам.Виждах неясно ръждиво петно на юг и предположих,че това е моят пикап.
Исках отново да опитам да вървя,но Джейкъб не обърна внимание на измърморените ми протести.
Спряха на края на гората така,сякаш щяха да се придвижват по-бързо сред дърветата,отколкото по пътя.А те наистина се движеха бързо ; достигнахме до пикапа ми по-бързо,отколкото би трябвало.
- Къде са ти ключовете? - попита Джейкъб,когато бяхме по-близо. Дишането му все още беше равно и ритмично.
- В джоба ми - отговорих автоматично,без да осъзнавам какво възнамеряваше да прави.
- Дай ми ги.
Погледнах го свирепо,но лицето му беше спокойно и решително.Навъсено напъхах ръка в мокрите си дънки и извадих ключа.Разместих се сред одеалата,докато освободя ръката си.Задържах ключа.
- За теб или за Сам? - попитах кисело.
Той завъртя очи :
- Аз ще карам.
С ненадейно,бързо движение той се наклони към мен и изтръгна ключа от ръката ми със зъбите си.
- Хей! - протестирах аз сепната,като подскочих в ръцете му.
Той се усмихна криво с ключа в уста.

[ Превод : Моника Колчевска ]

Бяхме стигнали до пикапа вече ; Сам отвори вратата до шофьорското място и Джейкъб ме натика вътре.Той заобиколи,за да седне на шофьорското място,докато останалите се сгъчкаха отзад.Джейкъб форсира двигателя и включи на на най-висока степен парното,като насочи цепнатините да духат към мен.Погледнах виновно през задния прозорец,където приятелите му стояха стоически полу-голи в силният дъжд.
- А и какво правехте тук навън? - попитах Джейкъб - Да не би да сте се канели и да плувате в този ураган?
- Бягахме - каза кратко той.
- В дъжда?
- Да...за твой късмет.
Млъкнах и се загледах през прозореца.
Не завихме по 110-та,както очаквах,като вместо това се насочихме към къщата на Блек.
- Защо ме водиш у вас?
- Ще взема мотора си и ще го сложа отзад,за да се върна после с него - освен ако не искаш да задържа пикапа ти.
Оу.
- Освен това ми се искаше Били да ти хвърли един поглед.Не искам Чарли да научава за това,докато не съм сигурен,че си наред.Вероятно ще ме арестува за опит за убийство или нещо такова - добави той горчиво.
- Не ставай глупав - отвърнах аз.
- Добре - съгласи се той - И без това има доста глупави хора тук...скачане от скала!
Изчервих се и се загледах право напред.
Джейкъб ме отнесе в къщата.Останалите ни последваха мълчаливо.Лицето на Били бе безизразно.
- Какво стана? - попита той,като насочи въпроса си към Сам,отколкото към собственият си син или към мен.Изгледах го гневно.
- Скачах от скала - казах бързо,преди Сам да успее да отговори.
Били повдигна една вежда и задържа погледа си върху Сам.
- Измръзнала е,но мисля,че ще е по-добре в сухи дрехи - каза Сам.
Джейкъб ме настани на малкия диван и бързо го избута по-близо до радиатора.
Краката на дивана изскърцаха силно срещу дървеният под.След което той изчезна в подобната си на килер стая.
Били не каза нищо за мокрото състояние на сина си или това на останалите.Никой изглежда не се бе разтревожил за хипотермия,освен в моя случай.
Чувствах се зле,че мокрех дивана,но не можех да държа главата си изправена,за да спася износената материя поне от косата си.Бях прекалено изтощена.Дори високите,зловещи фигури,които изпълваха малката стая,облегнати наподвижно по стените,не можеха да задържат очите ми отворени.Най-накрая се бях стоплила до бълбучещият радиатор и краката ме боляха по начин,който по-скоро ме приспиваше,отколото да ме държи будна.
- Да я събудя ли,за да се преоблече? - чух шепотът на Джейкъб.Без съмнение се обръщаше към Сам.
- Как ти се струва кожата й? - отговори му гълбокият глас на Сам.Исках да му отправя още един злобен поглед,но очите ми не искаха да се отворят.
Пръстите на Джейкъб леко погали бузата ми.
- Топла е.
- Тогава я остави да поспи,предполагам.
Радвах се,че щяха да ме оставят намира.
- Чарли? - попита Джейкъб.
Този път отговори Били.
- Веднага би хукнал насам.Нека поне почакаме бурята да отмине,преди да му се обадим.
Добър отговор,помислих си аз.Ето ме и мен,заобиколена от странните мъже,от които бях започнала да се страхувам,но се чувствах необичайно на сигурно и топло.
Някой проговори,глас,който не разпознах.
- Искаш ли тримата да и тръгваме?
Имаше палза.
- Мисля,че да - каза накрая Сам - Бурята е идеалното прикритие,не трябва да ни хващат.
- Трима безопасно ли е? - попита Били,звучейки напрегнато.
Някой се разсмя гърлено.
- Никакъв проблем.
- Само ако е един - поправи го строго Сам.Никой не отвърна,но чух вратата да се отваря.
- Контрол,братя мои - проговори отново Сам,с тонът на някой,който даваше познато сбогуване - Желая ви бързина и безопасност.
Бях леко развълнувана от тази размяна на реплики,но запазих дишането си равно.
- Братя - повториха другите едновременно.Чух гласът на Джейкъб да се присъединява към тях.
Вратата се затвори тихо.Дълго време нямаше никакъв шум и топлината отново ме задърпа в безсъзнние.Бях готова да се поддам,когато Сам заговори тихо.
- Не искаше да я оставиш.
- Ако се събуди,струва ми се,че ще я е страх от теб - Джейкъб прозвуча така,сякаш се оправдаваше.
- Не можеш да го направиш,Джейкъб.Беше правилно да спасиш живота й днес,разбира се.Но не можеш да я задържиш близо до себе си.
Трябваше да прехапя езика си,за да възспра жлъчния отговор,който се канех да му дам.Беше по-важно да слушам.
- Сам...аз...Мисля,че мога да го направя.Мисля,че всичко ще е наред.
- Един момент на гняв,само това е нужно.Колко малко ти отне вчера следобед?
Джейкъб не отговори.
- Знам колко е трудно.
- Знам,че знаеш - каза Джейкъб примирено.Не,исках да му изкрещя.Не се огъвай така!
- Бъди търпелив - посъветва го Сам - След година или две...
- Нея няма да я има - заключи горчиво Джейкъб.
- Тя не е за теб - каза нежно Сам.
Джейкъб не отвърна и аз бях съкрушена.Мразех факта,че бях част от споразумение със Сам.И не виждах защо този факт правеше приятелството ни незаконно.
Беше ми прекалено топло,за да се концентрирам,а и в тишината,която поседва след размяната на тези реплики,отново изгубих борбата срещу уморения си ум.Наблизо чух изящен глас да тананика позната приспивна песен и знаех,че съм заспала.

* * * * *

Предишната част ми се струваше като добър увод за оригиналният епилог на Новолуние.Докато продължаваме с тази алтернативна вселена,помнете че макар Бела да знае,че нещо става с Джейкъб,тя все още си няма и на представа,че той е върколак.В този епилог,тя и Едуард са отново заедно във Форкс и нещата се връщат по-старому...

Епилог - Човек

Беше един от онези рядко слънчеви дни,най-малко любимият ми тип ден.Но Едуард не можеше да спазва обещанието си всяка минута.Той си имаше нужди.Алис може отново да остане - предложи той в късната петъчна вечер.Можех да видя тревогата зад очите му - страхът,че ще откача,когато ме остави сама и ще направя нещо лудо.Като например да си взема обратно мотора от Ла Пуш или да играя руска рулетка с пистолета на Чарли.
- Ще се оправя - казах аз с фалшива самоувереност.Толкова много месеци на преструвки бяха подобрили способността ми да лъжа - Всички имате нужда да ядете.Просто трябва да се върнем към старите ни навици.
Общо взето почти всичко се беше върнало по-старому за по малко време,отколкото си мислех,че е възможно.Болницата бе посрещната Карлайл с отворени обятия,без дори да се опитва да прикрие злорадството,че на Есме не й е допаднал Ел Ей.Благодарение на теста по математика,който бях изпуснала,докато бях в чужбина,Алис и Едуард бяха по-добре подготвени да завършат,отколкото бях аз в момента.Чарли не бе особено доволен от мен - нито пък говореше на Едуард - но поне Едуард бе отново допуснат в къщата.Просто на мен не ми бе позволено да излизам от нея.
- А и без това имам да пиша толкова много есета - въздъхнах аз,като замахнах към купчината формуляри за колежи - Едуард бе изровил всчко едно от всяко приемливо училище,чийто краен срок все още бе отворен - върху бюрото ми. - Не се нуждая от нещо,което да ме разсейва.
- Това е така - каза той с подигравателна строгост - Имаш достатъчно неща,с които да се занимаваш.А и ще се върна,когато се стъмни отново.
- Не бързай - казах му леко и затворих очи,сякаш се бях изморила.
Опитах се да го убедя,че му имам доверие,което си беше така.Нямаше нужда да знае за зомбираните сънища.Нямаха нищо общо с липсата на доверие в него - аз бях тази,на която не можех да разчитам.
Чарли си остана вкъщи,което не бе нормално за съботен ден.Попълвах формулярите на кухненската маса,за да може по-лесно да ме държи под око.Но бях скучна за наблюдение,така че той рядко напускаше телевизора,,за да ме провери дали съм още там.
Опитах се д се концентрирам върху формулярите и въпросниците,но беше трудно.От време на време се чувствах самотна ; дишането ми се забързваше и трябваше да се боря,за да го успокоя.Чувствах се като малко двигателче,на което непрекъснато трябваше да повтарям "можеш да се справиш, можеш да се справиш, можеш да се справиш".
Така че когато звънецът иззвъня,разсейването бе повече от добре дошло.Нямах си и на идея кой можеше да е,но наистина не ми пукаше.
- Аз ще отворя! - извиках аз и се изстрелях от масата.
- Добре - каза Чарли разсеяно.Като минах през всекидневната,беше ясно,че той не бе помръднал и на сантиметър.
Беше бях приготвила усмивка на облекчение и приветствие върху лицето си,готова да омая пътуващите търговци или Свидетелите на Йехова.
- Здрасти,Бела - усмихна ми се язвително Джейкъб Блек,когато отворих вратата.
- О,Джейкъб,здрасти - промърморих изненадано аз.Не бях чула нищо от него,откакто успях да се завърна жива от Италия.Бях приела последното му сбогом за финално.Болеше ме като си мислех за него,но честно казано,умът ми бе прекалено преокупиран с други неща,за да ми липсва толкова често,колкото би трябвало.
- Свободна ли си? - попита той.Горчивата нотка не бе изчезнала от гласът му и бе изрекъл тези конкретни думи с изключително възмущение.
- Зависи - гласът ми стана жлъчен,подобен на неговия - Не съм толкова заета,но и съм под домашен арест.Така че,точно свободна,не.
- Обаче си сама,нали? - поясни саркастично той.
- Чарли е тук.
Той стисна широките си устни.
- Бих искал да поговоря с теб насаме...ако ти е позволено.
Вдигнах безпомощно ръце.
- Можеш да попиташ Чарли - казах аз с прикрит триумф.Чарли никога нямаше да ме пусне от къщата.
- Нямам това предвид - тъмните му очи станаха внезапно по-сериозни - Не говорех за разрешението на Чарли.
Погледнах го безизразно.
- Баща ми е единственият,който ми казва какво мога да правя и какво не.
- Щом така казваш - сви рамене той. - Хей,Чарли! - извика той през рамото ми.
- Ти ли си,Джейк?
- Да.Може ли Бела да излезе на разходка с мен?
- Разбира се - обади се небрежно Чарли и очаквателната ми усмивка,готова за отказ,се изви в намръщване.
Джейкъб изви предизвикателно вежди.
Подигравателният поглед в очите му ме накра да се движа по-бързо от обичайното.Бях излязла за секунда през вратата,затваряйки я зад себе си.
- Къде искаш да отидем? - попитах аз с неискрена жизненост.
За пръв път той ми се стори неуверен в себе си.
- Наистина? - попита той - Наистина ще останеш насаме с мен?
- Разбира се - намръщих се аз - Защо не?
Той не отвърна.Гледаше ме дълго време с озадачен,подозрителен поглед.
- Какво? - настоях аз.
- Нищо - промърмори той и се понесе към гората.
- Да отидем натам - предложих аз,сочейки надолу по улицата на запад.Бях се наситила на този конкретен път от гората за цял живот.
Той погледна бързо към мен,отново подозрителен.След което сви рамене и се насочи бавно надолу към тротоара на пътя.
Поканата беше негова,затова си държах устата затворена,макар с всяка секунда да ставах все оп-любопитна.
- Трябва да призная,че съм изненадан - проговори той накрая,когато почти бяхме стигнали до ъгъла - Малкият кръвопиец не ти ли разказа всичко?
Завъртя се на място и закрачи обратно към къщата.
- Какво? - попита той объркано,като бързо настигна гневната ми крачка.
Спрях се и го погледнах гневно.
- Няма да говоря с теб,ако ще обиждаш.
- Да обиждам? - той премигна изненадано.
- Ще се обръщаш към приятелите ми със съответните им имена.
- Оу - той все още изглеждаше изненадан,че съм се обидила от думата - Алис тогава,нали?Не мога да повярвам,че си е замълчала - той отново тръгна надолу по улицата и аз го последвах неохотно.
- Не знам за какво говориш.
- Не се ли измори да се преструваш на глупава?
- Не се преструвам - казах кисело - Очевидно просто съм глупава.
Той ме погледна внимателно.
- Хъмф - промърмоти той.
- Какво? - настоях да узная аз.
- Наистина нищо не ти е казала за мен?
- За теб?Какво за теб?
Очите му се присвиха,докато изучаваше лицето ми отново.След което поклати примирено глава и промени темата.
- Накараха ли те да избираш вече?
Веднага се сетих какво имаше предвид.
- Казах ти,че не биха го направили.Само ти си обсебен от избирането на страни.
Той се усмихна с напрегната усмивка и очите му се присвиха.
- Ще я видим тая работа.
Внезапно той се наведе към мен и ме улови в ентусиазирана мечешка прегръдка,която ме откъсна от земята.
- Пусни ме! - заборих се немощно аз.Беше прекалено силен.
- Защо?
- Защото не мога да дишам!

Той ме пусна,като се отдръпна с лукава усмивка върху лицето си.
- Наистина вземаш наркотици - обвиних го аз,гледайки засрамено надолу,като се преструвах,че приглаждам блузата си.
- Само помни,че те предопредих - ухили се той,привеждайки се отново надолу - не толкова далеч - за да вземе лицето ми в големите си ръце.
- Ъм, Джейкъб... - запротестирах аз,като гласът ми се извиси с една октава нагоре,като едната ми ръка се стрелна детински нагоре,за да закрие устата ми.
Той не ми обърна внимание,като наведе главата си,за да притисне устните си твърдо върху челото ми за една дълга секунда.Целувката изглежда започна като на шега,но лицето му бе ядосано,когато се изправи.
- Трябва да ми позволиш да те целуна,Бела - каза той и отстъпи назад,отпускайки ръцете си - Може да ти хареса.Малко топлина за разнообразие.

[Превод : Ванимира Дамянова ]

- Казах ти още от началото, Джейкъб.
- Знам,знам - въздъхна той - Моя грешка - И то много.И тъкмо когато има шанс поне отново да сме приятели,той се връща.
Погледнах го :
- Ако не беше Сам,така или иначе щяхме да бъдем приятели.
- Така ли мислиш? - Джейкъб ненадейно се усмихна и усмивката му беше надменна.
- Добре.Тогава оставям всичко в неговите ръце.
Беше очевидно,че местоимението,което използва не се отнася за Сам.
- Какво искаш да кажеш?
- Ще ти бъда приятел - ако той няма проблем с това - предложи Джейкъб и започна да се смее по начин,наподобяващ истинско веселие.
Намръщих се,но нямах намерение да изпусна тази неочаквана възможност
- Добре - прострях ръката си напред - Приятели.
Той раздруса ръката ми самодоволно.
- Ироничната част е,че ако ти позволи да сме приятели - той изсумтя подигравателно - вероятно ще се получи.По-добър съм в това,отколкото останалите от тях.Сам каза,че ми е в кръвта - той направи отвратена физиономия.
- Кое ти е в кръвта? - попитах объркано.
- Ще оставя кръвопиеца да ти го каже - когато ти обясни защо не ти е позволено да си ми приятелка - Джейкъб отново се засмя.
Обърнах се авроматично,но той се сграбчи за рамото.
- Извинявай.Изпуснах се.Имам предвид...Едуард,разбира се.
- Разбира се.Само помни,че се споразумяхме - напомних му мрачно.
- Ще спазя моята част от уговорката,не се тревожи за това - той се подсмихна.
- Не схванах шегата - оплаках се аз.
- И това ще стане - той продължи да се смее - Макар че не мога да гарантирам,че ще ти се види смешно.
Той тръгна спокойно към къщата,така че предположих,че е казал всичко,което е имал намерение да ми каже.
- Как е Сам? - попитах любезно.
- Не е доволен,както вероятно можеш да се досетиш - каза той между другото - Не можеш да очакваш да се вълнува,че вампирите се връщат обратно в града.О,я стига,Бела - изпъшка той,въртейки очи.
Намръщих се и погледнах встрани,докато той отново се подсмихна.Ядът ми избухна.
- Как е Куил? - подразних го аз.
Изражението му изведнуж стана заплашително.
- Не го виждам много често - изръмжа той.
- Хубаво.
- Само въпрос на време е - каза той със слаб,ядосан глас - Сега.
- Какво сега?
- Сега,когато приятелите ти се върнаха.
Разменихме си погледи за момент.
- Не мога да говоря с теб,след като се държиш така - реших накрая.
Не очаквах да се предаде,но той го направи.
- Права си.Не съм много приятелски настроен,нали?Не трябва да похабявам момента.Вероятно това е последният разговор,който водим.
- Наистина ще ми е приятно да ти докажа,че грешиш - промърморих аз.
- Това е смешно.Не мисля,че на мен ще ми е приятно да докажа,че ти грешиш.
Вече бяхме до къщата.Джейкъб ме изпрати до вратата,но спря там.
- Скоро ли го очакваш? - попита Джейкъб небрежно.
- Едуард ли имаш предвид?
- Да...Едуард - изглежда му беше трудно да произнесе името.По-лесно му беше да каже "Алис".
- По-късно - казах аз неопределено.
Джейкъб примигна срещу слънцето,светещо измежду нехарактерно бледите облаци.
- Аха - каза той,напълно схващайки,само дето прекалено добре - Предай му,че съм казал "Здрасти".
И изпусна на свобода още един гръмък смях.
- Добре - измърморих аз.
- Не мога да изразя колко силно се надявам да успееш да спечелиш този път - каза той,когато спря да се смее,усмивката му избледня - В Ла Пуш не е забавно без теб.
Толкова бързо,че дъхът ми секна от уплаха,Джейкъб прехвърли ръцете си около мен.
- Довиждане,Бела - промърмори той,издишвайки топъл въздух в косата ми.
Преди да се възстановя и да отговоря,Джейкъб се завъртя и се насочи надолу по улицата,с ръце пъхнати в джобовете на дънките му.Чак тогава се зачудих как е стигнал тук.На улицата нямаше и едно превозно средство.Но дългите му крака го отведоха толкова бързо,че би трябвало да извикам,за да ме чуе.И бях сигурна,че ще се срещне със Сам някъде наблизо.
Изглеждаше така,сякаш всичко,което правех с Джейкъб бе да се сбогувам.
Въздъхнах.
Чарли не ме погледна,когато минах покрай него.
- Това беше бързо - отбеляза той.
- Джейкъб се държа детински - казах му аз.
Той се засмя кратко,с очи приковани на телевизора.
Взех си работата горе в стаята,решена да се концентрирам по-добре.Знаех,че ако останех в кухнята,нямаше да сваля очи от часовника над печката за по-дълго време.
В моята стая имах възможност да спра часовника и да реша проблема.Имах пет заявления,готови за пощата,когато звукът от дъжд отвлече вниманието ми.
Хвърлих поглед през прозореца.Очевидно хубавото време бе изчезнало.Усмихнах се леко и се заловиг със следващия въпрос.Все още имах часове пред себе си.
Нещо твърдо ме хвана грубо и ме дръпна от леглото.Преди да успея да си поема въздух да изпищя,бях прилепена към стената.Бях притисната от нещо твърдо и студено - и познато.Ниско,предупредително ръмжене се изплъзна от стиснатите му зъби.
- Едуард,какво има?Кой е тук? - прошепнах в ужас.Имаше толкова много лоши отговори на този въпрос.Бяхме закъсняли.Въобще не трябваше да ги слушам,трябваше да накарам Алис да ме промени веднага.Започнах да хипервентилирам от страх.
И тогава Едуард каза :
- Хмм - с глас,който не звучеше дори смътно разтревожен - фалшива тревога.
Поех си дъх дълбоко контролирано :
- Добре.

Той се обърна,дърпайки се леко назад,за да ми даде малко пространство.Сложи ръце на раменете ми,но не ме дръпна по-близо.Очите му огледаха критично лицето ми и съвършеният му нос се набръчка леко.
- Извинявай за това - той се усмихна мрачно - Реагирах пресилено.
- Към кое? - зачудих се аз.
- След минутка - обеща той.Дръпна се една крачка назад и ме погледна с изражение,което не разгадах - Първо,защо не ми кажеш какво прави днес?
- Беше добре - казах без дъх - Наполовина съм готова.
- Само наполовина? - подразни ме той,а очите му пробягаха по мен отново с онзи странен поглед.
- Идваш по-рано.Не че се оплаквам - сега,когато започнах да се възстановявам от момента на паника,усещах вълната на щастие,надигаща се вътре в мен.Той се беше върнал.
- Прави ли нещо друго? - продължи той очаквателно.
Свих рамене :
- Джейкъб Блек намина.
Той кимна,без удивление :
- Добре е избрал момента.Предполагам,че ме е чакал да си тръгна.
- Вероятно - признах аз,но внезапно се разтревожих - Защото,Едуард,той...ами изглежда знае всичко.Не знам как сега е започнал да вярва на Били...
- Аз знам - измърмори той.
- Какво? - попитах аз изненадана.
Но Едуард бе закрачил нагоре-надолу,с лице далечно и замислено.
Започнах да се дразня :
- Това е много досадно.Ще ми кажеш ли какво става?
- Може би - но се колебаеше - Може ли първо да помоля за услуга?
Изпъшках.
- Добре - отидох да седна на леглото,опитвайки се да събера пръснатите листа - Какво имаш предвид? - би трябвало да знае,че не бяха много нещата,които не бих направила за него.Молбата беше почти ненужна.
- Ще го оценя изключително много,ако обещаеш да стоиш далеч от Джейкъб Блек.
- Само заради добруването на ума ми.
Челюстта ми увисна.Втренчих се в него с ужасено неверие :
- Шегуваш се - казах недоверчиво.
- Не,не се шегувам - той също се втренчи в мен навъсено - За малко да ми докараш сърдечен удар преди малко - а това не е особено лесно.
Не разбрах какво има предвид с това,само дето правеше онова,което бях сигурна,че не би направил :
- Не може да не се шегуваш.Не може наистина да ме караш да вземам страна.
- Да избереш страна? - каза той намръщено.
- Джейкъб каза,че ще трябва да избера,че ти няма да ми позволиш да съм му приятелка - и аз му казах,че това е нелепо - погледнах го умолително - умолявайки го да потвърди доверието ми.
Очите му се присвиха леко :
- Както мразя да потвърждавам,че Джейкъб Блек е прав...
- Не! - изстенах аз - Не мога да повярвам! - ритнах раздразнено с крак и подредената купчина от заявления се посипа по пода.
Очите му охладняха.
- Можеш да избереш другата страна - напомни ми той.
- Не бъди глупак! - изръмжах аз.
- Не осъзнавах,че е толкова важен за теб - каза Едуард сурово.Очите му отново се присвиха.
- Не може да ревнуваш - изстенах аз от недоверие.
Той подуши веднъж и пак сбръчка нос.
- Е,определено мирише така,сякаш е било доста близо този следобед.
- Не беше моя идея - изчервих се аз.
Той повдигна вежда.
- Нямам абсолютно никаква причина въобще да ревнуваш от нещо или някого.Как може да не го знаеш?Но Джейкъб е важен за мен.Той е най-добрият човешки приятел,който имам.Той е семейство.Ако не беше Джейкъб... - спрях,клатейки глава.Мъртва нямаше да е най-лошото нещо,което можеше да бъда без Джейкъб.
- Най-добър човешки приятел - повтори Едуард с тих глас,гледайки разсеяно през прозореца за секунда,преди да се обърне към мен.Дойде да седне до мен на леглото,макар че остави малко място между нас,което ме учуди - Трябва да призная,че му дължа нещо - поне едно - заради това,че те е спасил от водния гроб.Въпреки това...предпочитам да пазиш дистанция.Защото дали ревнувам или не,не е под въпрос.Трябва да разбереш сега,че единственото нещо,което ме изкарва вън от кожата ми е твоята безопасност.
Примигах учудено.
- Безопасност?Какво,за бога,искаш да кажеш?
Той въздъхна,мръщейки се :
- Наистина не е моя тайна,че да я разкривам.Защо не попита Джейкъб какъв е проблема?
- Попитах го.
Той сложи пръст на устните си,напомняйки ми да не се горещя.
- Просто опитах,отново - продължих ядосано,но по-тихо - И Джейкъб каза "Ще оставя кръвопиеца да ти го каже,когато ти обясни защо не ти е позволено да си ми приятелка."
Той само завъртя очи,затова продължих.
- Той също каза,да те поздравя - продължих аз,използвайки същия подигравателен тон,който имаше Джейкъб.
Той поклати глава и се усмихна унило.Сложи ръце на раменете ми,държейки ме малко надалеч,сякаш за да види изражението ми по-добре.
- Добре тогава.Ще ти кажа всичко.Всъщност ще ти обясня всеки малък детайл и ще отговоря на всеки един въпрос,който имаш.Само,първо можеш ли да направиш нещо за мен? - пой повдигна вежди,почти извинително и пак сбръчи нос - Имаш ли нещо против да си измиеш косата?Вониш на върколак!

Трябва да призная,че все още съм докачлива за последното изречение.

Превод : Ванимира Дамянова

Тази е от Здрач,съжалявам без да искам съм я пропуснала...

Шопинг с Алис

Колата беше лъкава лимузина,черна и мощна,прозорците черни.Двигателят мъркаше като голяма котка,докато препускаше през тъмната нощ.Джаспър караше с една ръка доста небрежно,но колата се движеше с прецизна точност.
Алис беше до мен на кожената,черна задна седалка.По някакъв начин,по време на дългата нощ,моята глава се бе облегнала на твърдото й като гранит рамо,студените й ръце ме обгръщаха,а бузата й бе притисната към главата ми.Предната част на памучната й тениска беше студена,влажна от сълзите ми.Тук-таме,ако моето дишане станеше неравномерно,тя започваше да мърмори успокойтелно; с нейният бърз глас,дори висок,насърчаването звучеше като песен.
За да остана спокойна,се концентрирах върху докосването на студената й кожа,това бе като физическата ми връзка с Едуард.
Двамата ме бяха убедили - когато,обзета от паника осъзнах,че всичките ми вещи бяха още в пикапа - че беше необходимо да ги оставя,нещо свързано с миризмата ми.Те ми казаха,че не трябва да се притеснявам по отношение на дрехи и пари.Опитах се да им се доверя,правейки усилия да игнорирам,колко неудобно се чувствах в дрехите на Розали,които дори не ми бяха по мярка.Но това бе прекалено тривиална мисъл.
По спокойните пътища Джаспър никога не караше под сто и деветдесет километра в час.Изглеждаше,че не обръща внимание на ограничението на скоростта,но по пътя не видяхме нито една патрулка.
Единствените спирки в това монотонно пътуване бяха двете спирания за гориво.Забелязах,че Джаспър плати в брой и двата пъти.
Вече се зазоряваше,когато ние бяхме някъде около северната част на Калифорния.Гледах сивата светлина,която блестеше по небето,което бе лишено от облаци.Гледах я със сухи очи.Бях изтощена,но сънят така и не ме навести,мозакътми бе прекалено пълен с обезпокоителни,дори опасни образи,за да ме остави дори за миг,да заспя.Отчаяното изражение на Чарли,бруталното ръмжене от страна на Едуард,с оголени зъби,погледът на преследвача,изпълнен с копнеж,мъртвото изражение на Лоран,пустотата в погледа на Едуард,когато ме целуна за последен път.Всичко това преминаваше пред очите ми,като отделни кадри,а чувствата ми бяха нещо средно между страх и отчаяние.
В Сакраменто,Алис каза на Джаспър да спре,за да ме вземе храна.Но аз поклатих глава,уморена,и му казах да продължи да кара,с празен глас.
Няколко часа по-късно,в едно от предградията на Лос Анджелис,Алис му заговори нежно и той напусна магистралата,под звуците на слабите ми протести.Голям шопинг център се виждаше от магистралата и той си проправи път натам,като ни насочи към паркинга,за да паркира.
- Остани в колата - каза тя на Джаспър.
- Сигурна ли си? - попита той,видно обезпокоен.
- Не виждам никого тук - каза тя.Той кимна в знак на съгласие.
Алис ме хвана за ръка и ме извади от колата.Тя държеше ръката ми,придържайки ме до нея,докато излизахме от мрачния гараж.Тя се движеше в края на паркинга,оставяйки в сянка.Забелязах,че кожата й блести,когато слънчевата светлина успееше да я достигне,отразена от тротоара.
Центърът бе претъпкан,много групи преминаваха покрай нас.Някои хора дори обръщаха глави за да ни огледат,когато се разминавахме.

Минахме под моста,който водеше от нивото на паркинга към втория етаж на един магазин,оставяйки винаги далече от директната слънчева светлина.Веднъж щом се добрахме вътре,Алис не беше толкова необичайна,просто едно момиче с бледа кожа като тебешир,с тъмни,будни очи и щръкнала черна коса.
Кръговете под моите очи,бяха по-очебийни от нейните.Привличахме вниманието на всеки погледнал в нашата посока.Питах се,какво ли виждаха всъщност.Деликатната,танцуваща Алис,с ангелско лице,облечена във финни дрехи,които не омаловажаваха бледата й кожа,държейки ме за ръце,определено насочвайки ме,докато аз забавях крачка след нея,с неудобни,но скъпи дрехи,и ужасната ми,заплетена коса,спускаща се по гърба ми.
Алис ме насочи направо към хранителния участък.
- Какво искаш за ядене?
Миризмата на мазна,бърза храна преобърна стомаха ми.Но погледът на Алис не позволяваше отказ.
Поръчах си,без особен ентусиазъм,сандвич с пуешко месо.
- Може ли да отива до тоалетната? - попитах аз,когато се насочихме към опашката.
- Добре - и промени посоката,без да пуска ръката ми.
- Мога да отида сама - обстановката в центъра ме накара да се почувствам възможно най-нормално от катастрофалната игра предишната нощ.
- Съжалявам Бела,но Едуард ще прочете мислите ми,когато дойде тук,и ако види че съм те оставила сама дори за минута... - тя спря,неспособна да си помисли за последиците.
Поне изчака извън кабинката,в претъпканата тоалетна.Измих си лицето,както и ръцете,игнорирайки очудените погледи на жените около мен.Опитах се да прокарам пръсти през косата си,но се отказах бързо.Алис хвана ръката ми,веднага след като излязох,и ние се върнахме към опашката за храна.Аз влачех краката си,но това не я изнервяше.
Тя ме гледаше,докато се хранех,първоначално бавно,след това бързо,когато апетитът ми се върна.Изпих бързо содата,която ми беше донесла,и тя ме остави за момент - не изпускайки ме от поглед - за да ми купи още една.
- Начинът,по който се храниш,е задоволителен - изкоментира тя,когато приключих - Но не изглежда забавно.
- Ловът е по-интересен предполагам.
- Дори си нямаш и идея - тя се усмихна,като разкри блестящите си зъби,и няколко глави се завъртяха в наша посока.
След като изхвърлихме отпадъците,тя ме поведе по широките коридори на центъра,като от време на време погледа й проблясваше върху нещо,което тя е забелязала, и ме теглеше към всеки магазин.Тя спря за момент в един скъп бутик за да купи 3 чифта слънчеви очила - два женски и един мъжки.
Забелязах,че продавачът я погледна различно,когато тя му подаде кредитна карта със златни линии.
После забеляза бутик за аксесоари,от където купи четка за коса и ластици.
Но тя все още не се бе захванала реално,докато не ме завлече в магазин,който не бях посещавала никога,защото цената дори на един чифт чорапи,не ми беше по джоба.
- Трябва да си втори размер - това бе твърдение,а не въпрос.
Тя ме използваше като муле за да нося пакети,със зашеметяващ брой дрехи.От време на време я виждах да взима съвсем малък размер,когато взимаше нещо за себе си.Дрехите,които си избра бяха от лека материя,но с дълги ръкави или крачоли,за да покрият максимално голяма част от кожата й.
Лека,черна шапка,стоеше на върха на купчината от дрехи.
Продавачката имаше същата реакция,когато видя странната карта,като започна да се държи доста по-любезно,като дори нарече Алис "госпожице".Името,което каза обаче,не ми бе познато.Щом излязохме от центъра,с ръце натоварени с чанти,като тя носеше доста повече,я попитах :
- Как те нарече?

- На кредитната карта пише Рейчъл Лий.Трябва да сме много внимателни,за да не оставяме никакви следи на преследвача.Хайде,да те преоблечем.
Замислих се за това,докато тя ме водеше към тоалетните,в кабината за инвалиди,за да имам място да се движа.Тя тършуваше из чантите,като накрая ми подаде лека,памучна,силя рокла през вратата.Измъкнах се с облекчение от прекалено дългите и прекалено тесни джинси на Розали,издърпах блузата,която висеше по мен на най-неподходящи места,и ги хвърлих над вратата.Изненада ме като пъхна чифт лека кожени сандали под вратата - кога ги беше взела?Роклята ми стоеше доста добре,личеше си по кройката,че е доста скъпа.
Когато напуснах кабинката,тя пъхна дрехите на Розали в кошчето за боклук.
- Запази си маратонките - каза тя.И ги сложих в една от чантите.
Ние се отправихме към паркинга.Като Алис хващаше доста по-малко погледи този път,тъй като кожата й бе покрита с чанти,и не се виждаше.
Джаспър чакаше.Той излезе от колата,когато ние се приближихме - багажникът бе отворен.Първо взе моите чанти,като хвърли саркастичен поглед към Алис.
- Знаех си,че трябва да дойда - промърмори той.
- Да - изсъска тя - много щяха да те харесат в дамската тоалетна.
Той не отговори.
Алис бързо прерови саковете,преди да ги остави в багажника.Тя подаде на Джаспър слънчевите очила,като сложи чифт и на себе си.След това ми подаде трети очила и четката за коса.После извади тънка риза с дълги ръкави,от фина материя,прозрачно черна и я облече върху тениската си,като я остави отворена.
Накрая,си сложи черна сламена шапка.На нея,импровизираният костюм стоеше все едно е на модно дефиле.Тя грабна една купчина дрехи,като ги направи на топка,отвори задната врата и ги оформи като възглавница.
- Сега имаш нужда от сън - нареди тя.Плъзнах се послушно на възглавницата,слагайки глава на нея,обръщайки се на една страна.Почти бях заспала,когато колата се върна на магистралата.
- Не трябваше да ми взимаш всички тези неща - промърморих аз.
- Не се притеснявай за това,Бела.Сега спи - гласът й отново звучеше успокойтелно.
- Благодаря - въздъхнах аз и се унесох в неспокоен сън.
Болката от съня в неудобната поза ме събуди.Все още бях уморена,но и внезапно нервна,след като си спомних къде бях.Станах,за да видя Долината на слънцето,намираща се пред мен ; керемидените покриви,палмите,магистралите,мъглата и басейните,оградени от каменисти ридове,които наричаме планини.Бях изненадана,че не усетих никакво чувство на облекчение,единствено непрекъсната носталгия към капещото небе,зелените поляни,които свързвах с Едуард.
Разтърсих глава,като се опитах да прогоня отчаянието,което се бореше да ме обхване.

Джаспър и Алис си говореха ; бях сигурна,че са усетили че съм отново в съзнание,но не даваха никакъв сигнал за това.Бързите им,но меки гласове,единият нисък,другият пък висок,се носеха като музика около мен.Обсъждаха къде да останем.
- Бела - обърна се към мен Алис,сякаш беше необходимо да се включа в разговора - Кой е пътят за летището?
- Останене на I-10 - отговорих автоматично - Минава точно покрай него.
Замислих се за момент,мозъкът ми още бе мътен от съня.
- Самолетът ли ще вземе? - попитах аз.
- Не,но ще е добре да сме наблизо - тя отвори мобилния си телефон,и явно се обади на информация.Тя говореше доста по-бавно от обикновено,питайки за хотели,намиращи се в близост до летището,съгласявайки се с едно предложение,и след това направи пауза,докато я свързаха.Направи резервации за една седмица от името на Кристина Бауър,казвайки бързо номера на кредитната карта,без да го гледа от някъде.Чух,как повтори инструкциите заради оператора,бях сигурна че определено няма нужда от помощ за паметта си.
Гледката на телефона ми припомни задълженията ми.
- Алис - казах аз,когато тя свърши с разговора - Трябва да говоря с баща си - гласът ми бе мрачен.
Тя ми подаде телефона.
- Татко? - казах аз,колебливо.
- Бела!Скъпа,къде си? - силно облекчение изпълни гласа му.
- Пътувам - нямаше нужда да му казвам,че направих тридневно пътешествие за една вечер.
- Бела,трябва да се върнеш тук.
- Трябва да се върна вкъщи.
- Скъпа,е кой ти каза това?Няма нужда да си тръгваш само заради едно момче - беше внимателен по отношение на думите си,усетих го.
- Татко,дай ми една седмица.Имам нужда да помисля над всичко това и тогава ще реша дали да се върна или не.Това няма нищо общо с теб,окей? - гласът ми потрепери леко - Обичам те,татко.Каквото и да реша,ще те видя скоро.Обещавам ти.
- Добре,Бела - гласът му бе примирен - Обади ми се,когато стигнеш във Финикс.
- Ще ти се обадя от вкъщи,татко.Чао.
- Чао,Белс - той се поколеба преди да затвори.

В последно време бях в добри отношения с Чарли,помислих си за това,когато подавах телефона на Алис.Тя ме гледаше внимателно,очаквайки поредната емоционална криза.Но аз просто бях прекалено уморена.
Градът,когото познавах добре,пеминаваше покрай тъмните прозорци.Трафикът бе спокоен.
Преминахме бързо през центъра на града и се придвижихме покрай летището Скай Харбър,поемайки на юг към Темп.От другата страна на Солената река,на около една миля от летището,Джаспър напусна пътя по инструкции на Алис.Тя лесно го насочваше към периферните улици към Хилтън.
Мислех си за Мотел 6,но бях сигурна,че ще отхвърлят въпроса за парите.Изглежда,имаха запас и то без край.
Отбихме на паркинга с камериерите,в сянката на дългия хотел и двама портиери,бързо застанаха до внушителния автомобил.Джаспър и Алис излязоха от колата,изглеждайки като филмови звезди с тъмните си очила.Непохватно се измъкнах от колата,схваната от дългите часове прекарани в нея,чувствайки се обикновена.Джаспър отвори багажника и угодническия персонал бързо разтовари пазарните ни чанти в една месингова количка.
Бяха прекалено добре обучени,за да покажат каквито и да е удучени изражения,при липсата на истински багаж.
В тъмната вътрешност на колата беше прохладно,пристъпвайки в следобедния Финикс,дори и в сянката,беше все едно слагам главата си във вътрешността на загрята фурна.За пръв път,през този ден,се почувствах у дома.
Джаспър уверено крачеше през празното фоайе.Алис предпазливо стоеше до мен,а портиерите нетърпеливо ни следваха с нещата ни.Джаспър се приближи до рецепцията,несъзнаващ величественото си излъчване.
- Бауър - всико,което каза на професионално изглеждащата рецепционистка.Тя бързо обработи информацията,със съвсем кратки погледи към русокосия идол пред нея,изневерявайки на опита си.

Бързо бяхме отведени до големия ни апартамент.Знаех,че двете стаи бяха просто заради обществените условности.Портиерите умело разтовариха багажа ни,докато аз седнах уморено на дивана,а Алис се понесе,за да разгледа другите стаи.Джаспър си стисна ръце с тях,когато си тръгваха и по погледите,които си размениха по пътя до вратата,личеше,че са повече от доволни,беше ободряващо.И тогава бяхме сами.Джаспър отиде до прозореца,затваряйки добре и двата слоя щори.Алис се появи и пусна в скута ми менюто от румсервиза.
- Поръчай си нещо - инструктира ме тя.
- Нямам нужда от нищо - отвърнах глухо.
Тя ми хвърли мрачен поглед и грабна менюто.Мърморейки нещо за Едуард,взе телефона.
- Алис,наистина - започнах,но погледа й ме накара да млъкна.Сложих глава на облегалката на дивана и затворих очи.
Потропване на вртата ме събуди.Поскочих толкова бързо,че се плъзнах от дивана право на пода,удряйки чело в масичката за кафе.
- Ау - казах аз,замаяна,разтърквайки главата си.
Чух смеха на Джаспър и вдигнах глава само,за да видя как закрива устата си,опитвайки се да заглуши смеха си.Алис отвори вратата,решително притискайки устни,а крайчетата на устата й потрепваха.
Изчервих се и се покатерих отново на дивана,държейки главата си с ръце.Беше храната ми,аромата на червено месо,сирене,чесън и картофи се завъртя саблазнително около мен.Алис донесе подноса така сръчно,сякаш е била сервитьорка с години,и го постави на масата пред коленете ми.

Искам само да попитам дали всички глави са писани от Стефани? Прочетох няколко и са наистина много интересни,но не ми звучат стил "Здрач" "Бела" и Майер. Може би заради това,че са чернови,все пак книгите се оформят от много хора,които изпипват всичко. Както и да е,благодаря за старанието,справили сте се страхотно!!! bounce

» ако можехте да замените някой от актьорския състав за "Здрач" и "Новолуние"...
» New Moon(Новолуние)
» New Moon (Новолуние)
» Трейлъра на Новолуние!!!
» Twilight(Здрач)