The Gift Of The Death/Дарът на Смъртта - {разказ}

Ето и един мой разказ. Надявам се да ви хареса. Знам, че е малък, но...

Дарът на Смърта

Качихме се и потеглихме. Беше забавно, имаше много смях и музика. Стигнахме към 16:20 часа. Разпънахме палатките, събрахме дърва за вечерта и насядохме по земята. По едно време някое от момчетата предложи да се покатерим. Съгласих се и тръгнахме на горе по планината. Целта ни беше пътя от другата страна.
Някои бяха останали в лагера, така че те щяха да ни чакат на шосето. Вече бяхме на върха, а пред нас се стеляше плътна мъгла. Неусетно се беше стъмнило. Продължихме напред. Не можехме да се върнем.
Беше странно, сякаш ме наблюдаваха милиони кръвожадни очи. Всъщност бях сигурна, че нещо ме гледаше. Настръхнах. Това ли беше страх? Не. Това беше по-силно, това беше ужас. Онзи неконтролируем ужас, който те обзема, кога знаеш, че нещо предстой. Нещо опасно. В следващия миг чух глух удар, последван от писък. Обърнах се и съзрях приятелите си на земята. Приближих се към едно от момчетата.
- Крис, Крис, чуваш ли ме? - тихо попитах аз.
Никакъв отговор. Наведох се и осветих тялото на приятеля ми, с джобното ми фенерче. На врата му имаше две дупчици, по блузата - няколко капки кръв. “Не, не това е невъзможно!“ - крещяха мислите ми. Никое животно не можеше да убие толкова бързо и така тихо. „Но това е немислимо!“ - продължиха собствения си ход, размислите ми. “Възможно е!“ - прозвуча непознат мъжки глас в главата ми. Изпуснах фенерчето, вдигнах глава. Пред мен стоеше висока фигура. Не виждах нищо друго освен, че бе мъжка. Зад него имаше още четири фигури.
- Възможно е! - понесе се същия мъжки глас от първата фигура. “Изглежда той е водача.“ - замислих се аз. Какво за бога правех? Защо не бягах с писъци?
- Да аз съм шефа тук. И наистина, защо още не си побягнала? - запита ме меко гласът.
Поех си дъх, затворих очи, извърнах се рязко и се затичах надолу по склона. Усещах как по лицето ми се стичат сълзи. Но не беше само това. Той беше зад мен, знаех го. Но защо ме оставяше да му избягам? Защо? Защо?... “Харесва ти, нали?“- изръмжах в мислите си. Сякаш можеше да ги чуе., сякаш можеше да влезе в съзнанието ми. “Права си, харесва ми! Много си прозорлива.“- засмя се ангелският глас в главата ми.
Тази нощ нямах късмет. Видях с периферносто си зрение, как нещо подобно на вълк изкочи от гората зад мен. Метна ме на 40 метра от мястото където бях. То беше още на гърдите ми и се канеше да ме разкъса. Какво за бога беше това. Две чудовища в една нощ?
Голямото куче беше махнато от мен. Не чувах нищо. Явно имах доста изпочупени кости, може би и някоя друга рана. Щях да си умра тук, докато двата хищника се избиваха за „плячката“. Почнах да губя съзнание, но преди това да стане, усетих две студени и силни ръце да ме повдигат нежно от земята...

***

Страх ли ви е от мрака? Някога и мен ме побиваха тръпки, но вече не. Защо ли? Защото аз съм едно от „децата на мрака“. Точно така, аз не съм сама. Аз съм със своята вечна любов. Със своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Самотникът , който ми даде нов живот, онази нощ, в онази планина, на онзи хълм, в онази гора, той ми подари „Дарът на Смъртта“. За да бъда с него до края на вечността. За да го придружавам по пътя на греха, сеейки смърт заедно с НЕГО.

Както винаги много интересно и красиво.Супер е!БРАВО cheers

Много е интересно,има ли продължение...много ми е интересно как би продължило

Всъщност няма да има продължени!Написах "The Gift Of The Death" като разказ и ще остане такъв, ето защо:

Цитат :

Това е най-хубавото на разказите - дават повод за размисъл и оставят всеки читатаел сам да отприщи въображението си.

Както ми каза един човек, когато се чудех дали да го продължа.

Според мен трябва да довършиш..Покажи ни твоето въображение.. Оплезен

Пишеш заразително,за това се надявам скоро да видим някоя нова идея,дори и само разказ