Immortal creatures/Безсмъртни създания

Сънувах един много налудничев сън, но само част от него ми помогна за вдъхновението на "Бесмъртни създания".На места е вдъхновена от собствения ми животец.Това, което създадох, го направих днес на училище (23.03.2009) и ще пусна увода, с надеждите да ви хареса.Въпреки, че на мен самата не ми хатресва особено.Заповядайте:

Увод:

Обичам мрака, винаги съм го обичала.Кара ме да се чувствам толкова хубаво, да не мисля, да не усещам...Там няма нищо...Само спокойствие и мрак.Той ме поглъща, не ме е страх.Привествам го.Мракът е всичко, което имам.Там е, дълбоко в мен и винаги ще бъде, защото сме едно.Защото аз съм мрака, аз съм най-лошия кошмар на всяко дете. И не съм сама...

Хмм... оспях да напиша първата глава, но е ужасно тъпа....

Първа глава:
Преместването
Какво да нямам нови родители?

Казвам се Кет Синджън, на 15 и ½ съм.Какво да кажа за себе си...Богато момиче с вечно зает баща и ексцентрична майка, която го е кръстила Кет (котка).Не мога да я разбера тази жена, но явно е имала пречувствие, защото тази дума е моето най-точно описание!
Както казах моите родители са изключително богати, но аз не съм типичната фръцла, която си мисли, че света е неин. Всъщност аз съм аутсайдерчето на даскалото. Обичам да съм сама, рядко мога да срещна създание, на което да се доверя и да заобичам. Може би е заради родителите ми – вечно заети, мислещи, че парите са ми достатъчни. Стига с мойте съжаления. Днес е най-радостния ми ден. Махам се от този слънчев лицемерен град.
Майка ми се разболя ненадейно и се оказа, че трябва да отидем в някое планинско градче, с чист въздух. Мен ме остройва идеално. Само едно не ми се нрави – новото училище – странните погледи, страха в очите, опитите на „момиченцата на тате“ за „сприятеляване“, от всичко това ми се гадеше. Но пречусвах, че този град, ще е моят дом! Та да си дойдем на думата, отивах в Форкс.
Слезнахме от самолета, а майка ми Джейн пак почна да се оплаква от болки в стомаха и отиде до тоалентана, баща ми Лукас отиде да вземе кола. Ах... коли, единственото нещо, за което ще се възползвам то парите на татко. За мен остана да чакам багажа. Баща ми се върна по едно време и каза:
- Ето ни го багажа Кет, хайде да го пренесем в колата.
- Ох, тате - 2009 Mercedes-Benz SL Roadster! - изписках аз.
- Какво, не ти ли харесва, мислех, че коли са ти страст? - измънка баща ми.
- А не тате, проста ме изкошаваш да го задигна.
- Потрай още няколко месеца. Между другото от следващия месец тръгваш на курсове, за да ти е готова книжката за рождения ден. - ухили се баща ми.
- Ааа... мерси тате!- казах аз, сложих багажа в багажника и се метнах на предната седалка – мама обичаше да пътува отзад.
Майка ми излезе от летището, качи се в колата и потеглихме. Замислих се. Странното при мен беше, че въпреки липсата на внимание аз обичах родителите си. И в редките семейни моменти изтински се забавлявах. Не можех без тях, но не можех и без другота страна на житота си. Моят мрак или пък може би аз бях негова. Не знам вече. Тази страна от мен, тази различната, вече я приех. Аз не съм нормален човек, ах как исках да бъде, не аз съм изрод, едно не намерило себе си съзание. Въпреки неуморните възражения на родителите си го знаех, винаги съм го знаела!
- Хайде пак се отнесе в размисли!- измъкна ме гласа на баща ми, от размислите ми.
- Ахх... какво има, тате?
- Пристигнахме, миличка. - обади се майка ми.
Тогава видях моя личен рай. Защото тази вила не беше като обикновенните къщи на баща ми. Не беше много голяма. Целия горен етаж, от южната страна беше от стъкло.
- Пу,за мен е южната стая.- захилих се аз.
- Така си и мислехме.- засмя се с мен мама.
- Кет, отивам да те запиша в уилището. - чух баща ми.
- Добре, papa.- казах аз.
Помогнах на mama с багажа и след като го внесохме, тя ми заръча да си разгледам стаята. Къщата наистина беше прекрасна, беше обзаведена с вкус. Сякъш някой се беше погрижил за все детайл.Тогава се чатнах – mama разбира се. Усмихнах се, откога не го беше правила? Качих се в стаята си, гледката беше прекрасна. Започнах да си подреждам нещата и тук майка ми се беше погрижила за обстановката.
- Харесва ли те? - чух гласа й от вратата.
- Mного, mama, виждам че си се потрудила доста. - усмихнах й се аз.
- Да, миличко, с баща ти решихме, че работата не е най-важното. Вече ще бъдем повече с теб.
- Ооо, mama. - разплаках се аз и я прекърнах.
С мама слязохме долу и приготвихме вечерята. За пръв път от толкова време. Татко се прибра и ние седнахме да ядем. Вечерта мина в закачки и смях. Уморих се и им казах, че отивам да си легна. Взех един душ и се проснах на леглото. В други ден съм на училище. Поредното мъчение, изхъсках недоволно. Да правилно, изхъсках. Това беше предчувствието на mama, за моите котешки „навици“. Е мислех, че ще се справя с училището, добре, че бях отличничка. Очите ми се затваряха вече, явно наистина бях уморена. Реших утре да придумам мама да отидем до Сиатъл, на пазар. Щеше да бъде забавно. Както едно време. А може би после щех да огледам околностите. Особено тази горичка – толкова ме привлича.Тук ми харесваше. Усмихна се. Свих се в леглото и след минута вече спях доволно.

Много е добро ! Продължавай в същия дух :)

Хейй.
Историята ти я чета и в един друг форум и много ми харесва.
Продължавай! ;)

Сигурна съм,че продължението ще е много интересно :)

Глава втора:
На пазара
ТИ КАКВО?

- Миличка, закуската е готова! - събуди ме вика на мама.
- Хмф... ей сега идвам. - отговорих.
Захлупих възглавницата на главата си и протегнах ръка за телефона си. Олеле... беше 10 часа. От кога не бях спала до толкова късно? Почнах да се протягам в леглото и да мъркам тихо. В следващия момент се осетих и се намръщих, като веднагически престанах с „мъркането“. Влязох в банята, проведох си сутрешния тоалет, слоших черен молив, малко гланц и се запътих към гардероба. Погледнах на вън беше слънчево. Нали щеше да вали? Е нищо днес ще се справя. И без това нямаше да ми е особено студено дори да валеше. Избрах един черен клин, къса спортна черна поличка, пепеляво лилавото ми пуловерче и любимите ми черни ботички.
- Голяма съм мания. - захилих се аз. От отдавна не си бях позволявала таки разточителства. Но мислех да започна на ново. Дори с мрака, като всяка жена/момиче и аз обичах да си подбирам дрешките и да се наслаждавам на вида си, без да прекалявам. Е днеска ще напрая изключение, днес ще прекаля.
- Закуската истива!- провикна се майка ми.
- Слизам.
- Добро утро, миличка. - поздрави мама.
- Добро утро. - отговорих и аз.
- Хм... За къде си се наконтила така? - осъмни се тя.
- Мамо, моля те, моля те.Нека днес да излезем, трябва да си купя някои неща за училище, а и с теб не сме излизали от...
- Ха-ха... Довърши си закуската, докато аз се оправя.
- Упс. Ама, мамо, с какво ще отидем до Сиатъл?- сетих се че имаме само една кола.
- Ами, мила, баща ти вчера купи и едно Volvo S60 Concept. - усмихна се mama.
- Ами, да тръваме. - предложих аз.
Излязох от вкъщи и видях Volvo-то пред гаража. Баща ми имаше вкус за коли, не мога да му го отрека. Всех ключовете от ръцете на мама и забързах към колата. Качих се, наистина беше много хубава. Е добре... не мога да я пробвам... сега. Майка ми влезе в купето, а аз й подадох ключовете. Мама пусна радиото и се заслуша в новините. Загледах се през прозореца, беше толкова зелено. Прекрасно! Защо картината се движеше така бавно? Хвърлих поглед към скоростометъра, агх. Защо ли не се учидвам – 70 километра в час. Не се ли преполага,че трябва да кара малко по-бързо? Не и при нея. Беше я страх от високите скоростия, явно. Просто и трябваше два пъти повече време, за да натисне педала.
- Ох, мамо дай по магистралата да карам аз! - изпухтях.
- ТИ КАКВО ДА НАПРАВИШ? - изкрещя тя.- Виж момиченце да не съм те видяла зад волана докато не си вземеш книжка!
- Ами уроците, mama? - усмихнах се лукаво аз.Тук с не можеше да наложи мението си, papa беше на моя страна.
- Те са изключение, Кет и ти много добре го знаеш. - тихо каза майка ми.
- Съжалявам, мамо.
- Просто се тревожа за теб. Като ти знам характера, нищо чудмно утре сутринта да те намеря надънена в дървото. - каза възмутено тя
- Стига, mama! Много добре знаеш, че никога не бих се блъснала в някое крайпътно дърво, не и ако не е нарочно.- приключих темата аз.
След около 40 минути пристигнахме в Сиатъл. Отидохме в един голям mall и шопинга почна. Първо минахме през магазина за техника, трябваше ми нов компютър, нов телефон (тате счупи стария ми, при пренасянето), уредба, телевизор и система за домашно кино (от одавна исках) май това беше за мен от тук. Но мама имаше да купува нова печка, пералня и хладилник.Тук свършихме, а мама се обади на една фирма и им каза да дойдат и да вземат нещата, а след това да ги закарт до вкъщи. Мама мерна козметичния магазин и настоя да влезем. Е минах и през него. Сега идваше любимата ми част - дрехи и аксесоари.
Влязохме в „Roxy“, трябваше ми раница, и кецове и... Е след 20 минутно разглеждане си харесах една раница и 2 чифта кецове. След това минахме през „Теранова“-та, накупувах си много сладки дрешки и якенца. Следваше „Converse“, там си харесах още няколко чифта кецове. Продължихме през още няколко магазинчета, на които не знаех имената, намерих си още много яки дрешки и няколко чифта обувки и ботуши. Намерих си едно магазинче с много яки значки и други аксесоари. И там се разтършувах. Беше 17:00 часа и с мама вече бяхме приключили. Запътихме се към колата и натоварихме нещата. Разбрахме, че камионът с бялата и черната техника е тръгнал. С мама потеглихме. Пътя мина спокойно, и двете бяхме уморени. Пристигнахме и аз се качих в стаята си, вече всичко си беше по мястото, и уредбата, и телевизора, и компютъра и останалите други неща. Слязох в банята и се изкъпах. Преоблякох се и бях вече готова да си лягам. Погледа ми попадна на гледката през прозореца.
- Ох, гората. - изпъшках аз. Съвсем бях забравила. Нищо най-вероятно утре след училище... Училище, аргх, това беше по-важното мъчение. Колко гадно щеше да бъде, много или хипер много? Е няма значение, по-добре да съм отпочинала. Проснах се на леглото. Пуснах си тиха мелодия и скоро заспах.

Глава трета:
Училище и стресиране
Съобщете за г-ца Кет Синджън...

- Имаме нова ученичка, Кет Синджън. - изписка г-жата по геометрия.
Намръщих се и се запътих към последния чин. Всички ме запяха. Добре,че поне съм сама.
- Леле... странничка е новата. - изломоти една русокоса, умница. Добре, че косата ми е червеникав отенък, абе тя си е направо бронзова!
- Чух, че е адски богата! - каза една от „дружките“ на празноглавката.
Да за тяхно сведение да, много съм богата, но пък също толкова много мразя хора, които парадират с парите си. Мислят си, че са нещо повече. Гррр...
Часовете изминаха неусетно. Беше много скучно. Вече бях взела този матерял. Слава богу другите учители не ме представиха на всевослушание, като преподавателката ми по геометрия.
- Ти си Кет, нали? - чух момчешки глас. Обърнах се и видях едно симпатично момче с кестенява коса и пъстри очи.
- Да, Кет Синджън, приятно ми е.
- Мат Сойър. Искаш ли да те придружа до стола?
- Да, благодаря ти. - усмихнах се аз.
Влязох в закусвалнята и всички ме зяпнаха. Моят гид ми бърбореше неуморно, но аз не го слушах. Наредихме се на опашката.Дойде и моя ред. Взех си един спрайт и се запътих към изхода.
- Хей, няма ли да останеш при нас? - попита учуден Мат.
- Ммм... не, Мат, съжалявам.
Излязох навън. И се запътих към малкия парк пред училището. Всичко беше точно както очаквах. Хората, които се опитваха да ме примамят в компаниите си, онези зяпачите и безразличните.
Въздъхнах, извадих картата на училището и се запътих към физкултурния салон. Бях добра по физическо. Отидох при г-на и той ми каза, че днес мога да играя, ако искам. Предпочетох да гледам.
Следваше химия. Добре. Бях сама, отново, супер. Г-н Браун не ме закачаше, така че това беше ок. Матерялът отново беше лесен, бях го минала. Часът свърши. Мат се доближи към мен и ми предложи да ме изпрати до паркинга. Съгласих се.
- Искаш ли да те закарам? - предложи той.
- Не. Кабинета на баща ми е на близо и ще ходя при него.
- Ами... добре. - измънка Мат.
- Чао. - извиках, тичайки към сградата на тате.
Всъщност това ми посещение не беше планирано. Не исках да си ходя с автобуса, а не ми се искаше Мат да ме кара. А и автобуса е прекалено бавен. Обичах да кара papa. Знаех, че като е бил в гимназията е участвал в улични състезания.
Влязох с гръм и тясък в фойето и казах на секретарката да съобщи за мен.
- Ама, г-н Синджън каза да не го безпокоят. - същинясана каза тя.
- Съобщете за г-ца Кет Синджън, сигурна съм, че ведна ще си промени мнението. - захилих се аз.
- Не стресирай секретаркат ми, котенце! - усмихна се баща ми от вратата. - Катрин нека да ви предсвавя своенравната си дъщеря Кет.
- Съжалявам, за грешката си г-це. - извини се тя.
- Приятно ми е, Катрин и няма нужда да се извиняваш, аз бях виновна. - казах й аз. - Рара, може ли да те изчакам, да си ходим заедно?
- Добре, имам още малко работа и тръгваме. - отговори ми меко той.
Разположих се на едно кресло, затворих очи и зачаках...

[/font]

интересна история cheers

Глава четвърта:
Гората
...беше наред, засега!

Крайно време беше да проверя околностите. Канех се от няколко седмици, а все отлагах.
Слава богу в училище спряха да ме зяпат, вече страняха, дори и Мат до някаква степен. Всички знаеха за склонността ми към самотата. Бях доволна. Звънецът би и стаята се огласи от смях, викове и разговори. Вече аз и моята отчужденост не бяха център на разговорите. Темата на клюките бяха ноеото семейство, което трябваше да пристигне след 6 дни. Беше забавно да ги гледаш как клюкарстват.
- Кет, къде се отвея? - измърмори Мат.
- Ооо...Мат, бях се замислила.
- Аха, ъъъъ... аз, хмм...
- Какво има? - зашитах. Не му беше присъщо да заеква така.
- Такова, изкаш ли да излезем? - изтреля той.
- Да излезем? Среща? Днес?
- Ами, да.
- Ъъъ... Мат виж от известно време се каня да се разходя из околностите и реших да е тази вечер.
- Околностите? Гората ли? - пребледня той.
- Ахам. Не ми казвай, че те е страх. - захилих се аз.
- Ммм...Не. - смути се той. - До виждане, тогава.
- Бай, бай Мат.
Тръгнах към спирката и зачаках автобуса. Родителите ми бяха одържали на обещанието си. Отделяха ми значително повече време. Рара търсеше къде да прекараме уикенда. Щяхме да ходим на къмпинг. Но не се знаеше кога.
Мислите ми отново литнаха към новото семейство. Не ги разбирах, защо всички се вълнуваха толкова? Просто едно обикновено семейство. Е да бях чула, че родителите са доста млади и имат 3 деца, на по 16-18 години. Всъщност май всики бяха осиновени. Знаех, че са 2 момчета и 1 момиче. Представям си какво щеше да стане в училище, ако се окажеше, че едно от момчетата е свободно и беше хубаво. Бас държа, че първи в списъка ще бъдат празноглавката, чието име беше Грейси и двете й протежета – Кейт и Сибил. Засмях се като си ги представих как ще му се натискат.
Автобуса пристигна и аз се качих. Слязох на последната спирка и тръгна по пътя. Имах доста да вървя до вкъщи, но аз и без това не отивах там. Бавно се запътих към гората. Не си подсвирквах, просто исках да бъда сигурна, че сетивата ми няма да бъдат притапени и 1 стотна.
Навлязох в гората. Вървях бавно и се услушвах. На около километър на югозапад имаше малко поточе. Чувах го как шумоли тихо по пътя си. Продължих да вървя и да слушам. Засега нямаше нищо подозрително – гората беше много спокойно, от време на време от храсталаците се изтрелваше по някое зайче. Чувах как сърните пасат на една полянка на изток от мен. Всичко беше прекалено спокойно. Много приличаше на затише преди буря, но къде беше тази буря. Беше ли вече в града или самата природа се нагаждаше, усетила приближаването на нещо ново, различно, по-силно. Вече се бях намръщила, отпуснах мускулите на лицето си и в този момент го чух. Тих звух, от падаща вода, нагоре към върха.
Запътих се към мястото като този път не вървях бавно, а „прелитах“ покрай дърветата. След минута бях там. Вече знаех – това е моето място. Беше не много голяма полянка със абсолютно симетрично-кръгли очертания. Обградена от дръвчета, покрита с цветя.Точно срещу мен нямаше дървета, там имаше скала от която се спускаше водата.Долу се образуваше малко, но много красиво езеро.Покрай него имаше скални образувания. Цялата тази красота се осветяваше от ярко слънце. Това слънце се намираше над облаците, които вечно покриват Форкс. Седнах на една скала и се замислих отново за странното затишие в гората.
Здрачаваше се когато тръгнах към къщи. Орентирах се чудесно, въпреки че никога не бях минавала по този път. След няколко минути бях пред къщата. Обърнах се към гората, намръщих се отново. Всичко беше наред, засега!

Пета глава:
Запознанството
Ето на това му се вика съдба...

24 Декември – Бъдни вечер и дългоочакваното пристигане на „Новите“. Не, че ме интересува. Имах да върша по-важни неща, например да се измъкна от къщи. Щях да използвам за извинение пазаруването, въпреки че бях приключила с подаръците още преди 2 дни.
- Мамо, отивам да пазарувам. - извиках аз.
- Добрееее...
Извъртях очи. Ето ти още една причина да изляза, майка ми беше в еуфория. Грабнах якето си и се запътих към гората. Чакай малко, спри се! Не, днес щях да вървя по пътя. Не исках да влизам там. Беше ми дошло в повече, не можех да търпя явните промени в природата. Е не толкова явни за обикновените хора. Ходех безцелно и си мислех, какво ли предстоеше? Усещах, че дори в мен настъпваше някаква промяна. Сякаш следвах хода на природата.
През маглата от мисли чух, че до мен спира кола. По гърба ми полази ледена тръпка. Застинах.
- Извинете госпожице, може ли за минутка? – чух приятен момчешки глас.
Обърнах се и видях едно BMW M3 Cabrio – златисто на цвят. На задната седалка седеше едно момиче, а отпред две момчета. Момичето и момчето до шофьора ми се усмихваха мило.
- Кажете… - промълвих колкото се може по-любезно.
- Остави я Дилън. Изглежда госпожицата не изгаря от желание да ни помогне. – саркастично подметна шофьорът и ме изгледа студено.
Погледнах го ядосано, какво искаше това студенокръвно? Изръмжах тихо, бях готова да му се нахвърля и да го разкъсам. Нещо в главата ми ме предопреждаваше да не го правя. Видях, че така наречения Дилън и момичето ме гледаха странно, а шофьорчето сякаш ми казваше „Хайде, скъпа.Давай…”
Тогава усетих, че бях заела бойна поза – приведена напред. Изсъсках и се изправих.
- Какво ще желаете? – изпъшках аз примирено.
- Колко любезно! Например, защо туко що ми изсъска? – примига невинно студенокръвното.
- ИЪН! – изкрещя възмутено момичето.- Престани да се държиш като кретен. Госпожице, можете ли да ни кажете къде да намерим г-н Лукас Синджън? – попита ме благо тя.
Избухнах в неистов смях. Лукас Синджън, а? Продължавах да се смея.
- Какво е толкова смешно? – озъби ми се Иън.
- Амии… - разтягах аз с ангелска физиономия.- Така и така сте тръгнали да го търсите, пък и ми загубихте времето вече… Нека поне да се представя, аз съм Кет…Кет Синджън, а вие търсите баща ми. – продължих да се хиля.
Дилън ме гледа тъпо известно време и после избухна в смях, следван от момичето. Очите на шофьора оставаха все така студени.
- Ето на това му се вика съдба, аз съм Каси Тримейн, този кретен шофьора е брат ми – Иън Тримейн, а това е гаджето ми - Дилън Маклауд. – изреди тя.
- Приятно ми е. Значи продължавате от тук на право. Къщата е една, не всъщност две са, но ще различите обитаемата. Баща ми си е вкъщи.
- Ти няма ли да дойдеш? – запита ме Каси.
- Не. Имам малко работа… - излъгах аз.- А и майка ми е в еуфория…
- Знам, какво е. – засмя се Каси. – Добре, чао тогава.
- Чао. – казах им аз и те потеглиха.
Продължих си разходката, като мислех за сем.Тримейн. И тримата бяха адски красиви. Бяха бледи, много бледи. Дилън и Каси имаха топазени очи, докато тези на Иън бяха неуписуемо зелени – като гората, изумрудено, не наистина са неуписуеми.Той и сестра му бяха чернокоси, а Дилън беше рус. Наистина всички бяха прелестни, дори и студенокръвното шофьорче. Но като се сетих за него, пак ме полазваха тръпки. Защо ли?

Шеста глава:
Съседи,съквартирант или напускане
Решението… е твое.Имаш две седмици.

Слънчевите лъчи попадаха в кристалната вода и я караха да образува многоцветни палитри от тонове. По повърхносттра на водата танцуваха светли зайчета. Ако в момента от Рая бяха слезли ангели небесни и ми бяха предложили път към божийте градини, щях да им откажа.
Знаех, че не мога да остана повече на „Моят рай”. Трябваше да тръгвам, иначе нашите щяха да изпратят „Специалните части” да ме търсят. Знаех, също че прибера ли се ще се води сериозен диалог. Въздъхнах и се запътих към къщи. Ходех бавно, отмервах крачките.
След около час-два бях у дома.
- Кет, трябва да поговорим. – провикна се, още докато бях на прага, баща ми.
- Ей сега, рара. – отвърнах аз. Запътих се към хола.
- Нека да отиден в кабинета ми, миличка. – тихо рече татко.
- Добре.
Влязох и баща ми седна зад бюрото, а аз останах срещу него. Времето минаваше, а той мълчеше.
- Какво има, рара? Или трябва да те питам, какво търсеха сем.Тримейн? – попитах хладно.
- Не цялото семейство, котенце. Само децата.
- Това го видях, нали аз ги опътих. Татко, моля те, не протакай.
- Първо дойдоха да си вземат ключовете. От съседната къща – тя е тяхна. Второ, момчето Тримейн, дойде да си иска къщата. Не ме прекъсвай!-каза той като видя, че отварях уста.- Купих тази къща от баща му, но понеже момчето не беше тук и не можехме да се свържем с него, а къщата беше негова. Стана, така че известна част от нея е още негова. Младият Тримейн ни даде две възможности – да се изнасяме или той ще живее при нас. Имаш две седмици да решиш. – свърши рара.
- Да реша? – гледах го объркана аз.
- Решението дали да останем или не, е твое. За нас с майка ти няма да има проблем.
- Аз…аз… - почнах да заеквам.
- Имаш две седмици. – повтори баща ми.
Изтичах към стаята си и се проснах на леглото. Защо? Не исках да напускам къщата, а да живея с оня арогантен кретен… разревах се още повече. Ако в момента беше пред мен щях да го убия или поне добре да го подредя.
Чух, че майка ми вика за вечеря, но се отдадох на съня. Утре…

***

Кап-кап, кап-кап. Тропаше дъжда по прозорците. Измрънках и се завъртях на другата страна. Не ми се ставаше, не ми се мислеше. Сега всичко зависеше от мен. Беше трудно.
Станах и се запътих към банята. От огледалото ме гледаше момиче със смръщена физиономия и сенки под очите. Оправих се и слязох долу. Родителите ми още спяха, беше едва 7:00 часа.
Реших да отида до „Моят рай“. Затичах се и след известно време вече бях там. Времето се беше сменило – валеше сняг. Точно като по поръчка за Коледа. Около езерото се беше натрупало, малко, а по повърхността на водата се разхождаха мини снежни планини. Запътих се към водата, не виждах нищо друго. Просто исках да се потопя в леданета й пустош.
- Значи така, вече не мога и тук да дойда без да те срещна, а вироглавке? - прозвуча подигравателен глас.
Затворих очи и издишах бавно. Точно този глас ли, гласът, който ми се искаше да не чуя никога повече. Гласът, чийто собственик беше виновен за сегашните ми проблеми. Извърнах се. Беше „кацнал“ на любимия ми камък и ме гледаше нагло.
- Какво търсиш тук? Какво правиш в „Моят рай“? - казах тихо. Не ми беше до кавги с него.
- Къде избяга гласчето ти и от къде на къде ТВОЯТ рай ? - заяде се той.
- Изморена съм, Тримейн, а моето място, защото аз го открих.То ме успокоява, отпуска...
- Права си, това място е чудесно. Но не си го открила ти първа. Направих го аз. - въздъхна Иън, като вече следеше с поглед мини планините в езерото.
- Изглежда няма място за мен, а ? - изкрясках му аз. Защо стоях още тук? Тресях се цялата, а от очите ми капреха сълзи. Защо не си тръгвах?
- Успокой се! - власно и твърдо каза той.
Гласът му прозвуча съвсем близо. Усетих дъха му по лицете си. Караше ме да изтръпвам. Искаше ми се да се сгуша в ръцете му, да плача, да целувам до безкрая всеки милиметър от това ледено лице, тези арогантни устни.
Какво ми ставаше? Не биваше да мисля така! Ясно ми беше, че бях твърде разтроена и сигурно това ми пречеше да мисля трезво.
Него вече го нямаше. Знаех го, сетивата ми го показваха. В същия момент разбрах – гласът му, думите му, бяха постигнали желаното. Бях спокойна още в мига, в който Иън ги изрече. Е, значи можеше да се държи и нормално.
Тръгнах към дома, към неговия дом, защото въпреки парите, които рара беше дал, къщата си беше на Тримейн.
Решението още стоеше пред мен...Чакащо ме.

Седма глава: Новогодишно парти
( 1-ва част)
П-п-парти!

ПАРТИ! Не мога да повярвам.... П-п-парти! Тази жена да не целеше да ми докара някой удар? Ще прави новогодишно парти, моля ти се. И кой щеше да покани?
Стоях и гледах тъпо ухилената си майка. Всеки момент щеше да започне да подскача от радост. Ахх... Майка ми с нейните „гениални“ идеи.
- Какво ще кажеш? Ще поканим всички. - развълнувано бърбореше тя.
- Кои всички, mama? Може би съучениците ми, колегите на тате или УОУ- съседите. - почнах да изреждам саркастично .Бях ядосана, изнервена и... много ядосана!
- Добра идея, Кет! - възкликна майка ми. - Ще поканим съседите! Ти ще ми кажеш кои от съуч...
- Не!!! Не искам да ги виждам тук! Не ми ли стига, че ще трябва да живея със сина им? - забога та майка ми говореше сякаш беше открила Америка.
- Р-р-решила си? - шашнато попита тя.
- Не... Да... Не знам. - сведох поглед. -Не искам да напускаме Форкс, харесва ми тук. Не искам и Иън Тримейн вкъщи. -разплаках се аз.- Съжалявам, mama, не исках да ти викам и да ти развалям настроението. Направи това парти щом искаш.
- Мерси, миличка.Искам само да си щастлива.Не бива да се изолираш от другите хора.
- За бога, мамо, та аз човек ли... Благодаря ти. - казах като видях как красивото й лице се смръщи. Запътих се към стаята си. Реших да зарадвам mama. Щях да направя един списък от хората, който познавах.След десет минути напъване – бях готова:

Списък с гости за партито
[от Кет]

1.Каси Тримейн
2.Дилън Маклауд
3.Иън Тримейн
4.Г-н Тримейн
5.Г-жа Тримейн
6.Мат Сойър

Доволна? ;)
Добави когото пожелаеш.
Не се тревожи ще бъда добро момиче! :wasntme:

Беше добре, нали? Като се замисля не познавах доста хора...В училище, ами Мат ме запознаваше, но аз забравях имената им веднага след като ги кажеха. Родителите на Каси канех, защото иначе щеше да е неучтиво. Е не изгарях от желание да видя шофьорчето, но пък харесвах сестра му и гаджето й. Щях да го преживея.
Слязох долу и оставих списъка на масичкита до антрето. Майка ми беше излязла. Насочих се към гража.
Супер! Бяха накупували украса. Беше доста, но аз бях много бърза и щях да се справя. Пренесох кашоните в хола и започнах.
По едно време чух, че вратата се отваря. Погледнах – бяха мама и татко.
- Какво правиш? - погледна очудена майка ми.
- Украсявам, за партито, mama.
- Значи си сългасна? - изписка тя въодушевено
- Да, даже ти оставих моят мини списък с гости а масичката до антрето. Останаха ми само това тук, посочих хола, моята стая и пред къщата, всичко друго е залято с украса. - сумихна се аз.
- Отивайте с баща ти отпред.А з ще прилюча тук и после ще ти помогна за твота стая, всъщност нея утре.
Към 10 часа бяхме прюключили. Дори и с моята стая и поканите. Щеше да има дузина хора. Но все приятели, знаех го. Всичко беше станоло разкошно. Хапнахме малко пица набързо и аз си отидох в стаята.
- Перфектно е! - измърмотих въодошевено.
Минах през банята и се проснах в леглото. Утре щеше да е супер. Заспах с усмивка на уста.

***

Момичето беше облечено с черни дънки тип цигара, кърваво червен потник-туника с надпис: „Bite me, darling!“. Беше с черен грим – тип smoking eyes, безцветен гланц и високи черни обувки на платформа, изрязани отпред.
Усмихнах се и момичето в огледалото ми отговори. Хм... беше добре. Това бяха любимите ми дрехи. Усещах как в стомаха ми пърхат хиляди пеперуди. Бях нервна... много нервна. Залепих си една усмивка и слязох долу.
Всеки момент мойте гости трябваше да дойдат. Колегите и приятелите на нашите бяха заповнали вече да пристигат. Те щяха да празнуват в трапезарията, която бяхме направили да изглежда като хол и трапезария. Ние... тоест „децата“ щяхме да сме в хола или по скоро в мини дискотеката, която би трябвало да е хол.
Оглеждах се, да не би нещо да липсва, но всичко си беше на мястото... Дзън, Дзън... Затичах се към вратата, поех си дъх и я отворих... пред мен стоеше... Мат.
- Здравей, добре дошъл! - изчуроликах му аз.
- Хък, хък... здрасти, Кет, и-и-изглеждаш чудесно! - почна да заеква той.
- Благодаря ти, влизай, влизай. Водиш ли някого?
- Не, не, сам съм... Защо? - смутено каза той. - Какви са тези коли, пред къщата?
- Защото, не съм поканила никого другиго освен теб и съседите. Разбираш ли, аз не познавам никого от училище, ако си забелявал... Колите са на колегите и приятелите на нашите. Спокойно ние ще сме отделно от тях. Следвай ме. - в същия момент чух още една кола да спира пред къщата. Извърнах се бавно и видях BMW-то. Какво, защо бяха с колата?
Отзад изкочиха Каси, Дилън и една по-възрастна жена, навярно г-жа Тримейн.
- Мамооо... покажи на Мат къде е „хола“. - извиках и се насочих към сем.Тримейн. От мястото до шофьора... сърцето ми забави хода си... излезе приятно изглеждащ мъж на около 30 години. Когато преместих поглед към шофьорското място, той беше там и ми се усмихваше подигравателно. Ах... защо ли си мислех, че се е променил?
- Кет, изглеждаш... Уоу! - засмя се Каси.
- Радвам се да видя всички ви... - усмихнах се, а Иън повдигна вежди - ... с едно малко изключение. - измърморих тихо, а „малкото изключение“ се засмя. За първи път го виждах да се смее...
- Не му се връзвай! - намигна ми Дилън.
- Кретен. - прошепна Каси.
- Достатъчно!- прозвуча твърдия глас на г-н Тримейн.
- Да не сте посяли да развалите празника на момичето! - допълни жена му.
Усмихнах се. Изглежда за разлика от шофьорчето останалата част от семейството бяха много приятни хора.
- Приятно ми е да се запознаем г-н, г-жо Тримейн. Моля ви влизайте, влизайте, преди майка ми да ме е разкъсала... - разсмях се, следвана от другите.
Въведох ги в къщата. Продължих към трапезарията.
- Първа спирка, САМО за възрастни – тук. - казах и продължих да се хиля. - Ние, „децата“... - извъртях очи при споменаването на това понятие. - ... ще „ходим“ на дискотека. Мамо, това г-н и г-жа Тримейн... - почнах да ги представям аз.
- Просто Чарлс и Оливия. - усмихна се мило майката на Иън и Каси.
- Е, добре, вече се познавате. Приятно изкарване. - изчуроликах.
- И на вас.
Поведох ги към моята малка дискотека. Отворих им вратата и театрално им се поклоних. Каси и Дилън се замяха и влязоха вътре. Чаках Иън да мине, но той стоеше и ме гледаше. Хвърлих му любопитен поглед.
- Първо дамите, скъпа! - каза тихо той като сложи едната си ръка върху кръста ми. Беше толкова силен... - Кой е този? - с изненадващ неприязъм в гласа попита той.
- Един съученик – Мат Сойър. Теб какво те интересува всъщност? - заядливо рекох аз.
- Не ми харесва..., а искам да знам с кого прекарвам времето си. - изломоти той.
- И на мен ти не ми харесваш, но... - почнах да треперя, отново губех контрол. Не, не биваше да се изпускам пред Мат. За Иън - той нямаше да доживее достатъчно, за да каже на някой. Издишах. - Извинявай! - казах.
- Ако не беше Сойър, би ми се нахвърлила, нали? - измърка той тихо. Застинах, а той ме побутна в хола.
- Кет, страхотно е! - изписка Каси.
- Браво малката! - включи се и Дилън.
- М-м-мерси! - измънках. Погледна към Мат – гледаще ме странно.Тогава осъзнах, че ръката на Иън все още беше на кръста ми. Опитах се да се отскубна, но вместо желания ефект - ръката му обгърна изцяло талията ми.
- Стой мирно! - прошепна ми. - Не искаш да ме нападаш пред приятелчето си? Пък и изобщо няма да е добра идея – да ме нападаш. Пак те питам – не искаш да се покажеш нелюбезна, нали? - измърка той.
Какво имаше предвид Иън? И от къде на къде, нелюбезна, а той какви ги върши? Та това беше вид тормоз! - мърморех си на ум. Но факта беше, че не можех да се помръдна или не исках?
- Мат това са съседите ми – Каси, Дилън и Иън, приятели това е Мат- мой съученик.
Иън му кимна бегло. Обърна се към мен.
- Приятели значи? - засмя се зловещо той. Наведе глава... Какво правеше?...Д окосна с устни врата ми и след това ме захапа леко, но достачъно силно, за да изпрати сладки тръпки по цялото ми тяло. - Това заради блуската, миличка. - усмихна ми се сладко той. - Ммм... много си сладка! - засмя се той и ми намигна, а аз цялата почервенях.Защо ли имах чувството, че няма предвид характера ми.
В следващия мик отново гледаше към Мат. Какво им ставаше на тези?

Следва продължение...

Малее..много мразя тъкмо да стане нещо интересно,да се прекъсне и да пише:
"Следва продължение..."
Направо полудявам!!! Evil or Very Mad

Иначе супер историйка,с нетърпение чакам продължението What a Face

Продължението....

Гледаха се толкова странно! Чух тихо изсъскване зад мен. Погледът на Мат беше студен. Потръпнах, мислейки трескаво какво би могло да предизвика такава реакция. Защо, по дяволите, се гледаха така? Та те се бяха запознали туко-що!
Опитах се да се изплъзна от ръцете на Иън. Обаче тялото ми си остана заклещено в желязната му прегръдка.
- Пусни ме! - прошепнах му. Изобщо не ме чу! Продължи да гледа гневно и заплашително приятеля ми. Погледнах към Каси и Дилън, но техните погледи се рееха по тавана, сякаш случващото се беше в границите на нормалното.
- Чу я, пиявицо, пусни я! - изръмжа Мат.
- Защо не отидеш да си го на...
- Престанете! - извиках, нездържаща вече нервите си. Успях да се откопва от шофьорчето и се запътих към стята си. Защо проваляха всичко?
Влетях в стаята си и се хвърлих върху леглото. Сълзите се стичаха по лицетето ми без моето позволение. Не можех да се контролирам. Просто изливах разочарованието си.
- Кет, хайде, отвори вратата! - чух гласа на Каси.
Пресегнах се, включих уредбата и увеличих звука. Това беше достатъчен отговор, надявам се. Дано натрапниците най-сетне се разкарат. Въпреки силната музика чух леки отдалечаващи се стъпки. Зарових глава във възглавниците.Нямаше да плача, не ...
Нямаше!

Иън:

Изведнъж малката се изплъзна от ръцете ми. Беше по-силна от колкото смятах. Не се опитах да я спра, беше разстроена. Къде събираше цялата тази емоция в малкото си тяло? Гласът й трепереше като струни на цигулка.
- Тъпанар такъв, виж какво направи! - озъби ми се онова пале.
- Не съм те карал да си отваряш устата, ако не ти харесва – изчезвай! - Не му останах длъжен. Този малък, жалък… За какъв се имаше? Защо тези като него мислеха, че са нещо повече от нас, само защото родителите им са … такива!
- Защо ти не се разкараш? - изгледа ме. Усмихнах се иронично. Тоя наистина си просеше боя.
- Ти...
- Иън... - чух да казва Дилън, хващайки ме за лакътя.
В същия момент от втория етаж се разнесе Simple Plan – Welcome to my life.
Следващото нещо, което видях беше разярената ми сестра. Какво беше ста... Ооо... shit! Само да не...
- Това няма да остане скрито от мама, чу ли ме, малко братче? - изсъска ми тя.
- Съсипахте празника на Кет!
Издишах бавно. Вярно може би бях прекалил, но този хлапак...
- ЧУВАШ ЛИ МЕ? - проникна в съзнанието ми гневният вик на Кас.
Извърнах се без да обръщам внимание на думите на сестра ми. Запътих се към стаята, от която все още се чуваше музика. Подпрях глава на красивата дървена врата – така каквато я помнех. Все още имаше лека резка от вазата, която Кас беше хвърлила по мен веднъж, защото мислеше, че съм скрил плюшеното й мече. Подсмихнах се.
Чух плача й. Представих си я – свита на леглото с потръпващо в такт с музиката тяло. В следващия миг чух леко раздвижване, сякаш ставаше от леглото, знаейки, че съм тук. Движението беше последвано от леки стъпки, шуртене на вода и тракане. Отблъснах се от вратата и се подпрях на парапета. Тя пристъпи колебливо напред, забърсвайки мокрото от водаха и леко зачервено лице.
- По-добре слизай долу преди сестра ми да е предизвикала Трета Световна.
- А-а-аз... Добре. - измърмори тя. - Само да...
- Успокой се, де. - казах й тихо. Що за глупост беше да реагира така! Наистина имаше нужда от стягане. Не изгледаше да е лишена от воля и сила! Просто беше объркана. Можеше и сама да се оправи. Не бях длъжен да и помагам, нали?
Реших да я попритисна още малко.
- Между другото времето ти из...
- Можеш утре да се нанесеш! - чух колебливия й глас.
Извъртях се рязко към нея.
- Прекрасно!

Кет:

Гласът му рязко ме върна към настоящето.
- Виж какво, не изгарям от желание да живея с арогантно животно като теб! – възроптах възмутено. Въпросният изкозирува с нахална усмивка на лице и ме заряза, слизайки елегантно по дървените стълби.
Изсъсках ядосано и слязох при другите, оглеждайки се...
- Няма го! - чух Каси. - Каза, че отива да се приготви!?
Долових недоумението в гласа й.
- Да... преполагам... – отвърнах разсеяно.
Тя не попита отново.
Отпуснах се, усилихме музиката. Танцувайки, отпразнувахме настъпването на новата година с много музика и пиене.
Рано сутринта Дилън и Каси си тръгнаха, а Мат настоя да си повика такси.
Единственото, което успях да направя, беше да стигна благополучно до леглото.

* * *

Някава светлина ме събуди.
- Ъххх...
Зарових глава под възглавницата, така ме болеше...
- Честита нова година, махмурлийке! Как ти се харесва БИВШАТА ми стая? - подигравателен глас огласи стаята, прониквайки под възглавницата, преминавайки до чувствителните ми уши и стигайки директно до мозъка ми, забивайки се като игла... като хиляди игли.
В главата ми избухна изгаряща до червено болка, която за миг замъгли зрението ми, оставяйки само бяло петно.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

P.S.: Любезно благодаря на Ин за редакцията.Моят нов редактор!Благодаря ти отново, Ин.

:inlove:

Много е вълнуващо,чакаме продължение

Супер е!Искам продължение

Осма глава: Мир?

„Защо?“

Стоях и гледах с тъпа физиономия. Всичко ме болеше, а настронието ми беше под нулата.
Набутах поредното пърче пица в устата си. Почнах да дъвча гневно. Безинтересня ми поглед беше насочен право напред. Отхапах още едно пърче и продължих да се взирам в нищото. Чувах местене на мебели и някакво друго тракане, от горния етаж.
Изядох си пицата, почистих и се насочих към стаята си. Правех се, че не чувам шума от съседната стая.
- Хей, хм..., може ли за малко? - чух копринен глас.
- Не! - отсякох твърдо, влизайки в моето обежище и тряскайки врата. Какво? Това че бях приела да живее под един покрив с мен не значеше, че ще го галя с перце.
Хвърлих се на леглото. Пуснах си лаптопа, сложих си слушалките и надух музиката на макс. Разглеждах различни сайтове, а след това почнах да чета някаква книга.
Дори през силната музика ясно чух „почукването“ на вратата ми. Изръмжах, захвърлих слушалките. Нашите ги нямаше вкъщи. Така че можеше да е само едно създание... С един скок бях до вратата, отворих я рязко. Нямаше никой.
- Повиках те!
- Аз пък ти казах: “НЕ!!!“ - изкрещях ми. - Не съм длъжна да ти се умилквам!
- Хм... - чух преди да го видя. Облегна се на касата на вратата. Усмихна се и обходи тялото ми разсъбличащ поглед. За какъв се мислеше тоя? Потреперих.- Вече сериозно се замислям как да те накарам да почнеш да ми се “умилкаваш“, както се изрази!- промърмори той с изкрящ поглед.
- Надай се! Имам най-ужасяващия махмурлук, настроението ми е като на пантера дръпната за опашката докато спи и само ти си ми притрябвал!Да знаеш... - разкрещях му се отново. Изгледа ме със засмян поглед. - Какво искаш?Бързо.
- Ела! Имам нещо, което открих преди малко в багажа ми. - изгледах го странно. - Мисля, че ще ти хареса.
Влязох вътре. Беше преобразил стаята коренно. Стената беше в леки карамелови отенац, с пръски от червено и оранжево. Имаше до половина запълнена голяма библиотека с музика. На стената до мен имаше плазмен телевизор. Беше разположил и система за домашно кино. На едно малко бюро до прозореца имаше лаптоп.Срещу бюрото се намираше, едно средно по големина легло. Ниско, на педя от земята. Със черно-червени завивки и червено-черни възглавнички. В другия ъгъл, срещо леглото, имаше малко карамелово диванче, а пред него една стъклена масика. Забелязах, че до него има една скрита врата. Двете стаи на този етаж разполагаха с бани и гардеробни. Наистина Иън се беше постарал.
Въпросния отиде до леглото си и взе една кутийка, която не бях забелязала. Върна се до мен и ми я подаде. Изгледах го странно. Какво беше това, някаква шега?
- Ако си мислиш, че е шега – не е! За теб е. Малък подарък.
Поех кутиката и я отворих. Останах без дъх. Там в ореол от черна коприна лежеше най-прекрасната гривна. Не можех да откъсна очите си от нея. Беше приказна.
- Направена е от чисто сребро и рубини „Звезден блясък“. Вадят ги от мините на Могок в Бирма. Тези специално се наричат „кръв от гълъб“ заради цвета им. Вярва се, че по-големиете от този тъй рядък вид могат да предупреждават своя притежател за надвиснала опасност, като променят цвета си до черно. Приписвам им много магически своиста .Но е известно,че рубините са камъни на страстта.
Погледнах го въпроситлено.
- Защо? - не можех да кажа нищо друго.
- Когато извадих кутиката и видях рубините веднага се сетих за теб. Те отговарят на същността ти – ти си изключително страстна натура...
- От.. от къде разбра това?
- Кет, забога, дори когато се караш с мен, страстта ти личи и то много ясно. - за пръв път го чувах да говори толкова мило. - Хайде, служи я.- пресегна се и вдигна гривната.Тогава забелязах – на безименния му пръст имаше пръстен с голям рубин. Иън забеляза втенчение ми поглед и се усмихна.
- Да, това е което си мислиш. Това, за което ти разказвах туко-що .Това е един от онези редки чубини и е над 6 карата, което го прави изключително рядък и скъп.
- А легендата...
- Случало се е да стане по-мътен, по-тъмен, което е странно имайки се предвид последствията.
- Искаш да кажеш, че легендата е истина.
- Да, Кет, истина е. Но само за тези, които са над 6 карата. Има два такива в света – моят и още един.И преди да си питала, някой ден може и да разбереш къде е другия, но не сега. Е, ще слагаш ли гривна?
- Не. - изгледа ме малко тъжно и обидено. - Не искам да я съсипвам, нека да ти помогна и утре обещавам да си я сложа. - усмихнах му се. Май трябваше да преусмисля поведението си.
Заехме се да подреждаме дисковете с музика и филми. След няколко часа бяхме готови. Колко и да не ми се искаше да призная – с Иън беше забавно. Толкова много се смяхме...
Вечеряхме сами, по-точно аз вечерях, той само прилапа нещо, но май не беше много гладен. Дори мисля, че не му харса. Нашите ми се бяха обадили, че ще излязат на ресторант. Запътих се към стаята си, уморена. Изкъпах се и се приготвих да си лягам. Някой почука на вратата...
- Да?
- Кет, с какво ходиш на училище?
- Ох... - съсем бях забравила за училището. - Ами, понякога тате ме кара, а друг път с автобуса.. пф... Гадост. - намръщих се аз.
- Отвратително! Утре ще си с нас. - погледнах го въпросително. - С BMW-то, глупаче.- засмях се той. Усмихнах се и аз.- Нали нямаш нищо против високите скорости?
- Намери какво да ме питаш! - казах извъртайки очи. - Само гледай какво ще става след около месец. - засмях се аз.
- След месец?
- На 24 Февруари навършвам 16 и...взимам книжка! - изписках аз. - Най-накрая няма да завися от градския транспорт.- Иън ме гледаше странно. - Мх.. иначе казано пада си мнго по високите скорости...
- Може да излезем на магистралата тие дни и да покараш!
- Наиситна? Майка ми никога не би ми дала...
- Аз не съм майка ти, Кет! - е това го знаех и без да ми го казва. - Е, значи се разбрахме... Мир?
- Иън, ако не си забелязал днес цял почти цял ден сме в мир. - засмях се аз. - Не мога да обещая, но мисля, че за колите ще се спогодим. Хм... аз утре съм на уроците, между другото...
- Добре! Може и да погледам. Хайде, лека нощ, да не те боли и утре главата...
- Лека...
С Иън изглежда бяхме сродни душички, ако се отнася до бързите скорости. Подсмихнах се в мрака. Е ще мога да си наваксвам шофирането, с него...

Отново благодаря на коментирали. А ето и една малка награда:
Spoiler:

В скоро време ще си получите и снимките на героите...

Заинтригува ме с този спойлер. Чакам продължението с нетърпение

BLooDyKiSs,аз съм ти голямо фенче...зачетох се една вечер и го погълнах на един дъх...много е яко,успех за напред горе

[=IvEbU=] написа:

Кога ще пуснеш първа глава Заглавието ме заинтригува.Попринцип нямам предпочитания за книги, обаче винаги се вманиачавам по свръхестествените и тн.. :cute: :)

Пуснала съм до 8-ма глава (включително), само че като линкове!
Иначе се радвам, че те е заинтиргувало и се надявам да оправдае надеждите ти. :)
И едно малко официлано съобщение:

* Благодаря на двете момичета - Пам(Spunk*Ransom) и Иви (приятелка), без които тези уоупейпъри нямаше да са факт!

Снимки на героите:

1.Кет Синджън (По-късно, когато официално ви разкрия каква е Кет, ще ви пусна и другия уоупейпър!)
Снимка
2.Иън Тримейн
Снимка
3.Каси Тримейн и Дилън Маклауд
Снимка
4.Джейн и Лукас Синджън
Снимка
- Името си пише се Singen. грешка, за която авторката (Иви) се извинява!
5.Оливия и Чарлз Тримейн
Снимка
6.Мат Сойър - предстой!

Съобщение:

Моля всички мои читатели да ме извинят!

Нови глави ще имате чак в края на ваканцията!
Заминавам, а там където отивам нямам достъп до компютри! Това е и причината поради, която няма да имате скоро нови глави.

Пък и музата ми сега не беше във форма. Надявам се, е сега сред спокойствие на селското ежедневие, че успея да продължа историята! Има моменти, в които просто не знаеш как да продължиш, какво да напишеш...
В най-трагичен случай на липса на въображение от моя страна, в края на ваканцията историята ще бъде спряна!

Моля още веднъж за извинение! Знам, че бях обещала да имате скоро време продължение.